Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Нощ над града – нощният Лондон, нощната Венеция, романтичните времена преди масовото електричество. Днес спомените за потъналите в тъмнина и мъгла градове с проблясващи единични светлини са останали само в изкуството. И сред художниците на нощни картини Джеймс Абът Макнийл Уистлър има особено място. Той нарича своите нощни пейзажи с романтичното име Ноктюрно, по подобие на музикалното произведение – бавно, красиво, с неочаквано ускорение, точно както в сумрака на пейзажите на Уистлър се появяват светлинки като отчетливи следи от човешко присъствие.
Джеймс Уистлър е важна и ярка фигура в американското и европейско изкуство на ХІХ век и като всеки голям творец е противоречива личност. Автобиографията си той кръщава „Изящното изкуство да си създаваш врагове“ и това доста добре описва отношенията му с околните, както и защо той е един от близките приятели на Оскар Уайлд и вероятен автор на част от афоризмите на последния.
Спокойствието на нощта и неподвижните пейзажи са любима тема на Джеймс Уистлър, което е лесно обяснимо имайки предвид необичайната му биография и живот. Роден е в САЩ, но още като дете заминава с родителите си за Санкт Петербург, където първоначално учи рисуване. Живее за дълги периоди от време в Лондон и Париж, както и във Венеция. До края на живота си Уистлър не се връща в САЩ, но американците го смятат за свой художник, най-големите колекции с негови картини са зад океана, а портретът на майка му е част от националната памет и нещо като поп-културен феномен.
С нощните пейзажи на Уистлър е свързан и един от най-знаменитите съдебни процеси в историята на британското изкуство. През 1877 година Уистлър дава под съд критика Джон Ръскин за това, че последният критикува неговата картина „Ноктюрно в черно и златно. Падаща ракета“. Картината е толкова красива, че си струва да се цитира мнението на Ръскин – впрочем един от най-известните критици на Англия, който нарича самия Уистлър „слабо образован тщеславец, въобразяващ си, че е художник“, а картината произведение на „шут, който иска двеста гвинеи за това, че е плиснал кофа с боя в лицето на публиката“.
Делото продължава две години, Уистлър бързо загубва авторитета и покровителите си. По време на процеса съдията пита Уистлър за колко време е нарисувал картината. „За два дни, ваша чест“ – отговаря художника. „И вие искате двеста гвинеи за нещо, което сте изработил за два дни?“ пита съдията, на което получава отговор, който е една от най-често цитираните реплики в модерното изкуство – „Не, искам ги за уменията, които съм натрупал през целия си живот“. Накрая Ръскин губи, но е осъден да плати като обезщетение символичната сума от един фартинг (четвърт пени), а Уистлър се разорява, обявява банкрут и бяга във Венеция.
Венецианският период на Уистлър ражда над петдесет офорта, ноктюрни, акварели и над сто пастелни рисунки, за някои от които той е сравняван с Рафаело. Много художници са рисували нощната Венеция, но малцина така добре са уловили магията на града и онези типично венециански силуети на сградите и църквите, които просто няма как да не бъдат разпознати. При завръщането му в Лондон Уистлър толкова бързо разпродава пастелите, че възкликва с типичния си сарказъм: „Явно не са толкова хубави, колкото си мислех. Продават се добре.“
Има много обяснения за успеха на ноктюрните на Уистлър и повечето от тях могат да се отнесат и към нашето време. В епохата на индустриализацията, в която живее художника, тези самотни пейзажи са отчетлив глас на индивидуализма.
Те са знак за носталгия пред настъпващия прогрес и носители на нежност и спокойствие в свят на все по-голямо отчуждение.
В тъмнината на ноктюрните има елемент на страх пред невидимото, но и хоризонти на безкрайни възможности. Дори самата техника на рисуване на Уистлър на ноктюрните е различна от другите му картини. В нощните пейзажи той използва по-бледи цветове, понякога почти монохромни, акцентът е върху формите и усещането на художника, напълно в духа на теорията „Изкуство за изкуството“, която той изповядва. Още приживе нощните му пейзажи са определяни като „отдалечени от модерния живот, отдалечени от всичко, дори от понятието за картина, което се разтваря в невидимите пластове боя на светлото платно“. Известно е, че Уистлър наистина използва за ноктюрните си много разредена боя, която нанася на безброй пластове един върху друг.
Непосредствено след епохата на Уистлър електричеството навлиза масово в бита. Нощта, до тогава непрогледна и враждебна, изведнъж става обитаема и неразделна част от активния живот на хората. По един прекрасен и със сигурност неочакван за самия него начин, Уистлър се оказва предвестник на прогреса, първият голям поет на нощта.
Comments