top of page
Writer's pictureПопаганда

„МЪРТВЕШКИ ТАНЦ“ – АБСОЛЮТНИЯТ ТЕАТЪР

Елица Павлович


Снимки: Театрална работилница Сфумато

Постановката „Мъртвешки танц“ на Маргарита Младенова в Сфумато скоро ще навърши 15 години от премиерата си и възможността да я видим отново на сцена е сбъдната мечта. При това – прекрасна, защото театърът е живо изкуство и преживяното в залата може да бъде припомнено само на живо, никакъв запис или разказ не могат да заменят едно добро представление.


„Мъртвешки танц“ са всъщност две пиеси на Аугуст Стриндберг, които той пише през 1900 година. Героите и действието са толкова синтезирани, че са изведени извън всяка пространствена и времева рамка, така че действието си е все така общовалидно и днес, повече от век по-късно.


Семейството на Едгар и Алис се състои от двама огорчени, озлобени и саможиви нещастници на средна възраст. В ролите са Владимир Пенев и Светлана Янчева – може би най-гениалните актьори на българска сцена. Ролите в „Мъртвешки танц“ им дават възможност да разгърнат цялата мощ на своя талант, така че през условната „мрежа“, разделяща техния свят на сцената от залата, те преминават с глас и движение и буквално приковават хората по местата им. Показателно е, че ако в началото част от публиката в залата реагира със смях на някои по-саркастични реплики, то след това се възцарява буквално мъртва тишина и в нея Едгар и Алис повеждат своя мъртвешки танц. Двамата са бездушни и жестоки, той с яростта на бивш военен с крясъци и оръжие под ръка, тя с истерията на бивша актриса и коварството на необичана жена. В тези два образа на синтезирано зло актьорите успяват да вложат по нещо човешко, някаква уязвимост и странно единодушие, възникващо от общото им презрение към света и споделеното нещастие на самотата им.



Третият участник в този танц е братовчедът на Алис – Курц, в ролята Цветан Алексиев, достатъчно демоничен за попълнение в това безумно семейство. При появяването си на сцената той удивително прилича на Едвард Мунк от автопортретите му и не зная дали това не е нарочно търсен ефект, тъй като скандинавската връзка е спомената и в текста на няколко пъти – островът, на който семейството живее, морето, далечният и мечтан Копенхаген, с който са свързани единствените пет дни щастие в живота им.

Сценографията и костюмите са на Даниела Олег Ляхова и са неотделими от въздействието на пиесата. Гледала съм едно от първите представления преди много години и в моите спомени в края, когато Едгар струпва цялата покъщина на своеобразна клада, тази клада пламна наистина и на нейния фон се мятаха неистово двамата герои. Не зная дали е възможно да се запали нещо на сцената на театъра, но явно за мен въздействието на видяното е било равно на пожар.


Пиесите на Стриндберг имат малки разлики помежду си във финала на двата „мъртвешки танца“. В единия вариант пиесата завършва условно там, където и започва. В другия има своеобразно продължение в децата на героите, обречени да влачат същия горчив живот и разочарование. Маргарита Младенова е избрала първия вариант. Това ми се струва справедливо, а също така и по-хуманно. Всички познаваме някаква версия на Едгар и Алис, опиянени от нещастието си, свързани с него във вечна симбиоза, нека поне децата им са пощадени. Страхотна постановка, театърът в максимума на своето всичко.

Recent Posts

See All

Comments


bottom of page