Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Героят Мартин Бек в поредната телевизионна екранизация
В последните години жанрът на скандинавския (или северен) ноар доминира световните списъци с бестселъри, както и разбира се живее под формата на хитове в киното като „Мъжете, които мразеха жените“, „Онова, което не ни убива“ и най-вече на сериали от „Мостът“ (който вече е класика) до новия „Бьорнстад“. Известен със своята семпла проза, драматични сюжети и социална критика, скандинавският ноар през XXI век е индустрия за милиони. В него се смесват дъждовната, мъглива и мелахнолична атмосфера на Севера с мрачна, тежка реалистична история, представена без матафори.
Но независимо, че глобалната слава на този жанр е от сравнително скоро, корените на скандинавския ноар не са съвсем плитки. Поне едно от разклоненията е много дълбоко – през 1909 година Свен Елвстад, под псевдонима Стейн Ревертън, издава романа „Желязната колесница“, който се смята за първия пример за северен ноар. В него има загадка за убийство в селска къща на фона на пейзажа на южното норвежко крайбрежие. Целият роман е като комбинация между Едгар Алън По и Артър Конан Дойл, разказ, който е едновременно логичен и безумен, но много конкретен и много затворен с изключително ограничен избор на заподозрени, но никаква перспектива към обществото.
Между 1948 и 1973 година излизат романите на Оке Холмберг за частния детектив Туре Свентън, както и илюстрованите книги на Нилс-Олоф Франзен за детектива Агатон Сакс. Тези герои са много ясно повлияни от Шерлок Холмс, макар и леко насочени към детската публика – героите са закръглени и забавни. Нищо чудно, Астрид Линдгрен, между 1946 и 1953 година, изпробва успешно идеята – трите книги от поредицата за Кале Бломквист разказват точно за дете детектив. Много по-късно Стиг Ларшон в „Милениум“ намигва към Кале – там героят журналист, който помага на Лисбет Саландер, се казва Микел Бломквист, а приятелите му го наричат „Кале“.
Но тези опити все още не са скандинавски ноар, не и до 1965 година. Тогава в Швеция излиза първата книга за детектива Мартин Бек на двойката Пер Вальо и Май Шьовал.
Състои се от 10 книги, издадени до 1975 година и разказват не само загадки, но и правят портрет на шведското общество от ясна марксистка перспектива. През това десетилетие книгите стават все по-мрачни – дали защото Швеция по това време се влошава или защото Пер Вальо в началото на 70-те научава, че е болен от рак, никой не може да каже. Но той умира точно в деня, в който издават десетия том и работи като маниак до последно, за да го завърши навреме. В крайна сметка, той оставя точно това, което планира да създаде: десет книги, съдържащи по тринайсет глави всяка, които, взети заедно, представляват един непрекъснат социален разказ, абсолютно сравним с тези на Балзак, Зола или Дикенс.
Поредицата за Мартин Бек отваря вратите за голям успех на шведски, датски и норвежки автори, катализиран от масивния и неочакван успех на „Милениум“ на Стиг Ларшон. Той насърчава американските издатели да представят на читателите всеки наличен скандианавски трилър под небето и дългосрочно да въведат концепцията и в телевизията, от което се раждат Hill Street Blues, NYPD Blues и разбира се The Wire. Повечето скандинавски сериали днес си имат свои американски версии (които разбира се не са им на нивото и не препоръчвам).
Това, което прави книгите за Мартин Бек толкова успешни в Щатите, а и от там цялото глобално разгръщане на този жанр, е, че те представят място, което е тотално различно от САЩ (особено по времето на Рейгън). В книгите за Бек се вижда една форма на хуманен, несъветски социализъм, което много се услажда на прогресивните американски читатели. Те виждат разликата между една корпоративно управлявана държава, където убийствата са норма и една малка разумна нация, където дори полицаите мразят оръжията, престъпността се разглежда като социален проблем, а не като индивидуална патология, а рядката поява на сериен или масов убиец незабавно провокира асоциации с хронологията на подобни престъпления в САЩ. Това, което американския читател не вижда обаче, е, че в романите има и много социална критика.
Скандинавският ноар е забележителен заради убедителността, с която северните писатели създават свят, който читателят може да обитава с въображението си – не само при прочитането (гледането), но и дълго след това. Светът на Мартин Бек, улиците в Стокхолм, по които върви, колегите му от полицейското управление, любовниците му, приятелите му, престъпленията, които разкрива, убийците, които той съжалява, политиците и бюрократите, дори апартаментите, които обитава, са ужасно реални и след десетото прочитане.
Спомнете си колко реална е Сага от „Мостът“, нейното ужасно палто, нейната аутистична самота на фона на сивия пейзаж, спомнете си места като Бьорнстад, където нищо не се случва, докато не се случи нещо ужасно. Такива образи, такава атмосфера остават в съзнанието дълго и оформят изобщо цялата ни представа за скандинавските страни. И именно това е разликата – за разлика от всички останали криминални романи, скандинавските романи не са като пъзел, който може да се забрави веднага, след като се нареди, а са преживяване, което човек живее заедно с героите. И ако понякога тези герои изглеждат плоски, това не е отсъствие на реализъм, а по-скоро е реалистично признание, че в собствения ни живот повечето други хора остават повърхностни за нас и често ги запомняме с техните карикатурни качества.
Така че, началото за този жанр е в книгите за Мартин Бек. Там убиецът може да е на първата страница, а може и да е скрит до края на романа. Решението е само част от проблема – това е накратко северен ноар.