Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Нобеловата награда за литература винаги се връчва за цялостно творчество, но разбира се всеки автор има по-добри и по-знаменити произведения. Миналогодишната носителка на наградата – французойката Ани Ерно – също има доста романи с различна съдба, но дори ако беше написала само една книга – „Годините“, най-голямата награда за литература в света й се полага по право.
„Годините“ е хроника на едно поколение. В книгата всичко е абсолютна истина, всички споменати лица са истински, всички събития са реални. И въпреки това в нея няма нищо досадно-документално, това е хроника за живота на едно поколение от истински хора, а животът може да е само субективен. Книгата на Ани Ерно е удивителна – в нея няма никакви преувеличения, но въпреки това е вълнуваща, написана е семпло и ясно, но се чете бавно и с паузи за осмисляне на прочетеното.
Ани Ерно е родена през 1940 година, в същото десетилетие като мама. Странно е как две жени, родени в различни краища на Европа, израснали в напълно различна политическа и икономическа реалност, имат толкова общо. Още по-странно е как аз непрекъснато разпознавах факти и случки, които свързвам с майка си, а много по-малко съотнесох книгата към себе си в последните части, които са за настоящия век – време, което аз самата познавам много добре. Това само доказва, че тази книга е за едно поколение, а не просто за едни времена.
Всяко поколение заслужава да бъде описано в такава книга. С дългите семейни обеди при най-възрастния жив от семейството, за разговорите там, за сменящите се теми, за ирационалния интерес към дребните неща от живота и пренебрежението към важните и големи политически въпроси. За вододелите на времената – както е 1968 година за поколението на Ерно или 11 септември за всички нас, независимо дали го осъзнаваме или го разбираме само чрез книгите. В аргументите си за връчване на наградата нобеловият комитет посочва, че Ани Ерно пише за колективните ограничения на паметта – точно така е. Ограниченията на онова, което хората помнят и как го помнят представляват може би най-важната част на тази книга.
Ани Ерно е много честна и в книга, написана от първо лице единствено число, това би било невъзможно. В своя колективен глас тя не се страхува да е рязка, провокативна и да формулира въпроси за пола, расите и класите, които рядко се обсъждат на глас публично. Именно това прави книгата много лична – в нея има теми, които обсъждаме почти само с гласовете вътре в нас.
Остаряването, изтичащото време, усещането за своето аз, все същото – това са подадените ръце към всеки читател, защото рано или късно тези теми стават близки за всеки. И всеки осъзнава, че за неговото поколение такава книга няма – само за нейното.
Трябва да отбележа и прекрасния превод на Валентина Бояджиева, с много подробни и полезни бележки под линия, без които много от детайлите биха останали неразбрани. Издадена изключително навреме, разказваща за важните неща и изграждаща история – една нужна книга.
Yorumlar