Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Имам слабост към поредицата „Море“ на издателство „Жанет 45“ – това е моят еквивалент на библиотека „Галактика“. Купувам си с удоволствие морските книги и от тях научавам неща, които са дори по-странни от тези за космоса, защото човечеството изглежда знае за по-близките части на вселената доста повече, отколкото за съвсем близките ни морета и океани.
Световният океан е огромна част от нашата планета и от него са изследвани около 5%. Дори ако разпрострем това малко знание върху по-широки морски територии, пак остава сигурно половината морска площ на земята, за която не се знае нищо със сигурност – кой живее там, как изглежда, какво мисли и как действа. От друга страна, в своята дигитална арогантност като връх на цивилизацията, ние всъщност знаем за морето много по-малко от предците си, които са ловували много по-екологично, общували са с водата лично и от първо лице, познавали са рибите и морските същества на вид и име. Днес промишленият риболов и опакованите в пластмасови пакети риби са ни отдалечили от водата почти необратимо.
Всякакви такива неща пише в морските книги – пише ги с любов и експертиза. Така е и в книгата „Душата на октопода“ на Сай Монтгомъри, която е посветена на – очевидно – живота на октоподите. Авторката е научно-популярен писател и пише книги за природата, като предишните й проекти са посветени на делфини, тигри и други същества, тоест тя не е морски биолог. Поради тази причина в нейната книга има всичко за октоподите и почти нищо за морската вселена. Може да приемем, че Сай Мантгомъри е „писател-призрак“ на октоподите.
Нейната дружба с тези във всяко отношение необикновени същества се развива основно в аквариума на Ню Инглънд. Това огромно съоръжение е морски свят сам по себе си и е много интересно да се прочете какви невероятни хора работят там и как се полагат грижи с мисъл и за най-ситната рибка. Октоподът живее само няколко години и за периода на написване на книгата Сай се запознава и сбогува с няколко от обитателите на аквариума – Атина, Октавия, Кали и Карма. С всеки от тези октоподи тя изгражда особена близост и връзка, като освен своите наблюдения в книгата е включила и теоретична част, подплатена с голяма изследователска работа с книги и статии, както и малко практически опит с гмуркане в естествения хабитат на октоподите на Карибите.
Октоподът е безспорно разумно същество. Дори интелигентно, но не по начина, по който ние формулираме интелигентността, изхождайки неминуемо само от себе си. Мозъкът на октопода е колкото орех, но той изглежда може да мисли с цялата си кожа, а също така да управлява всяко от пипалата си напълно автономно, като откъснатото пипало живее още известно време и извършва напълно разумни действия – например улавя риба, макар и да няма кой да я изяде. Всяко следващо откритие за октоподите е удивително, така че книгата е наистина пълна с чудеса.
На всички тези чудеса авторката реагира с такава екзалтация, че доста бързо започва да звучи инфантилно, а на моменти дори дразнещо. Емоциите преливат от всяка страница, Сай Монтгомъри плаче, страда и се тревожи за октоподите в степен, която е напълно непропорционална на времето и интензивността на общуване с тях. Самата тя като професионален изследовател казва, че избягва да приписва човешки качества на животните, но отношенията й с обекта на книгата са противоположни на този принцип. Ясно е, че унищожаваме моретата и океаните, че живите същества там изчезват безследно, без дори да знаем кои са и какви са. Това обаче трябва да се осъзнае и осмисли по разумен и убедителен начин. Тази книга не е начина това да се случи за възрастен човек, но си представям, че би била интересна за някое дете с афинитет към октоподите.