Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Густав Айфел – хубав мъж в разцвета на силите си – се запознава на официална вечеря с красива дама, която прилича до съвършенство на картината „Мадам Х“ на Джон Сингър Сарджънт. Тя се казва Адриан и крие вълнуващото си минало, лицето й е красиво, черната й рокля откроява бялата й кожа, а мълчанието й е много изкусително.
Това е началото на филма „Влюбеният Айфел“, който в оригинал се казва само „Айфел“, но романтичната добавка в превода е съвсем на място, защото в този филм строежът на кулата е показан като плод на една любов.
В ролите на Айфел и неговата любима Адриан са очарователният и почти неузнаваем Ромен Дюри и Ема Макей, с невероятно изразително лице. Историята във филма едва ли ще изненада някого, но успява да държи вниманието на зрителите приковано към екрана.
Най-забележителното на този филм обаче не е историята, а визията. По френски елегантен, той е просто безупречен във всеки един детайл. Като се започне от костюмите, изработени прецизно – от скъпоценните камъни по презрамките на Адриан до тънките като пергамент муселинови ризи на Густав, идеално колосаните фракове, корсетите, всички елементи на тази последна в историята епоха, когато хората все още са се обличали красиво без да мислят за удобството. Извън този свят на красиви дрехи и официални вечери е Париж, направен еднакво достоверно. Сред един град, потънал в кал и сивота се ражда проект за архитектурно чудо – Густав Айфел се заема да построи кула, два пъти по-висока от най-високите сгради на земята по онова време. Проектът му приживе е смятан за налудничав и грозен, срещу него има различни протести, във филма те са персонализирани в лицето на съпруга на Адриан. Разбира се – нима има на света по-отмъстителна сила от един измамен съпруг.
Режисьорът Мартин Бурбулон казва в едно интервю, че филмът е седял като проект много години преди той да се захване с него и това обяснява и големия списък със сценаристи. Те не са направили от историята шедьовър, но има няколко неща, заради които си заслужава да се гледа „Влюбеният Айфел“. Извън хубавите и добре облечени артисти, приятната музика и сантименталните вълнения около обречената любов на главните герои, самият строеж на кулата е показан абсолютно като истински. Скелето на кулата, стърчащо недовършено към небето, десетките работници, катерещи се по него като мравки, мрачните подземия, пълни с подпочвени води, всичко това е едновременно вълнуващо и зловещо, истинско пътуване с машина на времето.
Французите са майстори на това кино, в което без да има точно хепи енд е разказана приятно (почти) истинска история. В този случай Айфеловата кула стои и днес като символ, приятно е да мислим, че е символ на една голяма любов.