Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Най-сигурното нещо в живота са данъците (за смъртта вече не съм сигурна), така че една част от филма Everything Everywhere All At Once се развива в данъчното, от където сценаристите и режисьори на филма Даниел Куан и Даниел Шайнерг качват зрителите на една странна и много бързо въртяща се въртележка, която всъщност е емоционално, философско пътуване в мултивселената.
Ако сте гледали „Плъзгащи се врати“ (1989), основната концепция ще ви е ясна от самото начало, но тук става въпрос не за два жизнени избора (както беше при героинята Хелън на Гуинет Полтроу), а за безкраен брой избори, в които героите живеят всички сценарии за всички животи едновременно и навсякъде.
Уморената, изтерзана от разочарования, работа и ежедневие около 60-годишна жена Евелин Уанг (Мишел Йо) и нейният жизнерадостен съпруг Уеймънд (Ке Хуи Куан) са притежатели на обществена пералня, на които им предстои финансов одит в данъчното. Там ги чака данъчната инспекторка Деидре (великата Джейми Лий Къртис), за да им зададе всички уличаващи ги в някакви нарушения въпроси, относно всяка бележчица от цяла количка с бележки, които влачат след себе си заедно с възрастния баща на Евелин, за когото се грижи и не може да бъде оставен сам. Под изкуствената жълта светлина на офиса, на фона на интериор в цвят отвратителна охра, Евелин преживява катарзис, който я хвърля в приключение, което я кара да постави под въпрос всичко, което е смятала, че знае за живота си, любовта и решенията си. Слоеве вселени се прегъват една в друга и движат вътрешното пътуване на Евелин. В него за нея вече няма „север“, а една празнота се разширява все повече, като една гигантска поничка, която се раздува още и още от драмата между поколенията в корейските (и не само) семейства.
Мишел Йо е в ролята на живота си, където блестят всичките й таланти, точно като тези на героинята й Евелин – от бойни изкуства и оперно пеене до говорещ камък. Абсолютно същото важи и за Ке Хуи Куан, чийто очарователен и добродушен Уеймънд във всяка вселена и във всяко време тихо сочи към стрелката на „севера“ – любовта и радостта от мимолетните моменти, които заслужават животът да се живее, въпреки целия този хаос от нерализирани лични мечти и чужди очаквания. Нямам съмнение, че както взеха златни глобуси, така ще вземат и оскари – напълно заслужено!