Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Светът на Лидия Тар е така измислен, че още в началото проверих дали не става въпрос за истинска личност. Филмът на Тод Филйд (първият от 16 години) е изящна мистерия, поднесена в минималистична берлинска среда и на фона на класическа музика с все по-усилващ се страничен шум.
Класическата музика е възвишено бягство от реалността и героинята Лидия Тар, първата жена диригент на Берлинската филхармония, изигирана от Кейт Бланшет, е отдала живота си на това да избяга, като постигне върха в изкуството. Виртуозната пианистка, етномузиколог и диригент, за която полът в представянето й е излишен шум, е на път да завърши запис на цикъла симфонии на Малер. Но страничните шумове се усилват, Тар се отдава все повече на тях, a записът на Петата се отдалечава все повече, докато се разкрива човекът зад артиста.
Лидия е спокоен, сaмодоволен човек, който се е самоизмислил и самоизградил до култовия си културен статус, очевидно без компромиси. С напредъка на историята лека полека възторгът от нейния стил, поведение, постижения се пропуква и зрителят предусеща краха, докато си задава въпроса, който много пъти в последните години си е задавал – трябва ли да обожава артиста, да подкрепя творчеството и работата му и в същото време да приеме, че е отвратителна личност, която безскрупулно злоупотребява с положението, властта си, мачка хора и разрушават съдби и бъдеще? Дали постиженията на личности като Тар не се опорочават от поведението й или тя все пак е в правото си да бъде гаден човек?
Без да издавам нищо от самия разказ, ще спомена само връзката й с нейната асистентка Франческа, която не би била по-различна, ако момичето беше софтуер като Siri или Alexa. Тежки са малките сцени, в които Франческа просто стои и чака, надявайки се, че след като посвещава живота си на тази служба, ще бъде забелязана като човек със собствени стремежи. Тежко е да се гледа Тар, която живее в своя елитен свят, без да има най-малка представа за това, което се случва зад вратата на съседките й или света. Фийлд оставя на зрителя свободата да реши главния въпрос, не издава присъда и се държи на разстояние и от културата, от която произлиза Тар и от съвременната, която се опитва да я изобличи.
„TÁR“ е претендент за много награди, според мен Кейт Бланшет ще получи и „Оскар“, вече взе „Златен глобус“, но това, което прави филма събитие, е, че е арт филм, който е в онази позабравена минорна тоналост, която е способна така да натегне обстановката, че да не напусне ума седмици наред. Аз поне имам нужда от такова бягство.