Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Януари е най-българския месец, казва Радичков. Струва ми се не случайно, че точно през януари в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство може да бъде видяна изложбата „Fra/Между“ на Кирил Чолаков, населена със спомени, врабчета, щъркели и старци, които са я тукашни, я вече „тенци“ или отвъдни, призраци – всичко досущ като у Радичков.
Ходих три пъти на тази изложба – ще отида пак. Мислех си за радичковските мотиви още от самото начало, а след това прочетох, че в музея ще има работилница за деца с мотиви от историите на Радичков – значи не ми се е сторило.
Кирил Чолаков разказва истории, а Ирина Баткова ги пише. Двете се преплитат като части от едно общо пространство, в което има различни фрагменти– някои са като недовършени книги, други – като недовършени картини. Но и двете са магически.
Ирина Баткова е написала по една страница от различни книги-фантоми, повечето в мъжки род, а няколко и в женски. В тях лирическият герой се опитва да се потопи в света наоколо, в един момент осъзнава, че може би губи зрението си и всеки ден на светлина и цвят е още едно зрънце в броеницата на паметта. Защото паметта е зрението на мислите, пише авторката. Всички текстове са прекрасни – заслужава си да се прочетат до един.
Още по-невероятни са рисунките на Кирил Чолаков. Там впрочем също има текст – едната му картина е стълба от думи – отдалече е стълба, отблизо е текст. За мен това е стълбата на живота ми, стълбата от думи.
На голямата сляпа стена на галерията са нарисувани хора, пилета, пчели, старци, гнезда, глухарчета, стълбове, свят. Отзад са страниците от бележника-дневник на художника. Меланхолични и някак вплетени в една генетична наша памет, малки старци с бастуни и каскет, бабите с черните дрехи, стоборите с некролози, грубо скованите пейки – всичко е като сън.
Около половин век дели това призрачно село на художника от литературното село на Радичков. За този половин век всичко се е променило. Радичковата Калиманица е жива, пренаселена от хора и животни, а Чолаковото село е тъжно, опустяващо и пълно с призраци. Само врабчетата все така се редят по жицата, а едното е малко смахнато и е надолу с главата, другите го одумват.
Приказна изложба, за тези ефимерни образи от спомените, които завинаги остават в сърцето. След януари тази стена ще изчезне и образите с нея, преди това пожелавам на всяка жива душа да стигне до там, лечебно е.
