Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Има нещо прекрасно във фестивала Master of Art– с натрупване на критична маса филми за красивото, вече може не просто да се прави класация на по-любими или по-интересни филми, а да се изграждат цели светове на красотата, в които героите на всяка история влизат във взаимодействие помежду си, понякога напълно неочаквано. Така е и с Ботеро и Веласкес, двама испаноезични художници, разделени от векове и пространства, но обединени от загадката на изкуството, което ги прави безсмъртни.
Фернандо Ботеро държи няколко рекорда сред живите художници – той е художникът с най-много изложби, с най-много книги, посветени на творчеството му и с най-много посетители на изложбите му – само първата му изложба в Китай е посетена от над 700 000 души.
Роден е в бедно семейство в Колумбия – остава сирак на четири годишна възраст, майка му е шивачка и с труд отглежда децата си, но го подкрепя в мечтите му да стане художник. Истинският път в изкуството за Ботеро започва когато по време на първото си пътуване в Европа той вижда на една витрина книга с картини на Пиеро дела Франческа. Ботеро купува книгата и останалото, както се казва, е история, разказана във филма „Ботеро“.
Това е моето лично любимо произведение на Ботеро – лежащата жена в парка Екеберг в Осло. За мен тя въплъщава всичко, заради което обичам Фернандо Ботеро – майсторство, хумор, смелост, закачка, мащаб, съвършенство.
Творбите му са моментално разпознаваеми и по своему перфектни. Филмът за него показва един много нормален възрастен човек, който непрекъснато търси как да разшири границите на уменията си. „Добрите художници търсят решения, великите търсят проблеми“ – казва художникът. Биографията му го доказва – в апогея на славата си той решава да премине от живопис към скулптура. При това се премества в Пиетрасанта, града на Микеланджело, за да се съизмерва с най-добрия. Животът не е винаги добър към него и най-голямата семейна трагедия се превръща и в най-силния стимул за работа. Това е и причината основният и най-популярен герой в картините му да е едно малко момче.
Днес Ботеро е на 88 години, живее и работи където пожелае, трите му деца са част от неговия екип и във всякакъв смисъл е част от елита на нашето време.
Да е част от елита – това е свидната мечта на Веласкес, която се сбъдва броени месеци преди смъртта му, когато неговият патрон крал Филип ІV-ти най-после го удостоява с кръста на ордена на свети Яго. Какво прави художникът – рисува себе си заедно с кралското семейство, като добавя автопортрета си върху най-известната си картина, завършена три години по-рано – „Менините“. Досегашните теории са, че художникът е дорисувал само кръста върху дрехата си, но по-внимателното вглеждане в картината, както и рентгеновият анализ показват, че фигурата на художника се появява по-късно.
Това е само една от многото загадки в „Менините“, вероятно най-мистериозната картина в испанската история, за която разказва филмът „Загадката Веласкес“. Героинята на тази картина е едно дете – малката инфанта Маргарита, която умира съвсем млада. Също като малкото момче от картините на Ботеро и тя е една трагична фигура. Меланхолията, която зрителят открива в картината, е привнесена от нашето знание за бъдещето.
Веласкес, също като Ботеро, е беден по рождение и е принуден да работи като кралски камерхер, което в крайна сметка причинява преждевременната му смърт. Картината с менините е неговото послание към бъдещето, в което са закодирани пророчества за съдбата на твореца, за испанското наследство, за светлината и сенките, за ролята на изкуството. Трудно е да се повярва, но филмът за „Менините“ се гледа точно като трилър.
Двама художници, две епохи, две съдби и една загадка – може ли изкуството да промени историята. Всъщност – да, може.
תגובות