Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Двата датски филма: „Библиотеката: Послание към човека“ и „Изкуството да се разбива вечността - Карстен Йенсен“ се прожектират заедно, един след друг. Може би този избор е продиктуван от тяхната продължителност – един дълъг, един кратък – но за мен в комбинацията на филм за библиотека с филм за писател има огромна символика. Първият филм разказва за Кралската библиотека в Копенхаген като водещо културно средище в страната, място съвременно, полемично и гледащо едновременно в миналото и към бъдещето.
Няма нищо по-логично от това, че в държава с подобна библиотека има писател като Йенсен, който вярва, че историята може да бъде съхранена само в текст и е написал изключителна книга, в която да запази завинаги своя роден град Марстал.
Гледах филма-интервю с Йенсен за първи път по време на онлайн фестивала през пролетта. На другия ден си купих „Ние, удавниците“. Във филма авторът казва, че е носил тази книга в сърцето си 36 години и я е писал цели пет. Написал я е, защото в един момент е разбрал, че ако не разкаже историята на Марстал и неговите хора, то просто няма кой. И наистина, това е една цяла вселена, в която хората живеят на пръв поглед като нас, но всъщност ние живеем на земята, а те живеят на морето. Разликата е колосална.
Йенсен съживява два века от живота в един свят, който наистина вече не съществува, с неговите хора, които също вече са невъзможни – поне не и в Дания – хора семпли, бедни, отчаяно влюбени в морето, лаконични и почти митични в своите мечти и приключения. В книгата му има отгласи и алюзии с Одисей, Мелвил, Сабатини, Ремарк, наред с много други явни или скрити препратки. Истината и фантазията се преплитат така умело, че е трудно да се отдели едното от другото. Изобщо това е книга, която сама по себе си е едно невероятно пътуване.
Карстен Йенсен разказва, че много ясно помни първия път, в който открил силата на книгите. Като дете изпитвал панически страх от тъмнината и не можел да стои сам. Една вечер в първи клас, докато чакал майка си в безкрайните минути в тъмното, прочел първата си детска книга. Така открил, че книгата дава рамка на тъмнината, че разбива мрака и вечността на страха и задава начало и край.
Невъзможно е да не се прочете романа на писател, който разказва подобни истории. Особено любима ми е тази как един ден му се обадил датският адмирал Нилс Ванг и му казал, че иска да изпрати на патрулите в далечния Север 20 надписани екземпляра от „Ние, удавниците“, които за Коледа да им спуснат от небето. Това е единствената история за датската армия, която съм чувала в живота си, но тя казва много.
Филмът за Кралската библиотека в Копенхаген е символичен предговор на „Ние, удавниците“ като ултимативната датска морска сага.
Старата библиотека е красива, но сградата й отдавна вече е недостатъчна, така че по-известна сега е новата сграда, наричана с любов „черния диамант“, тъй като в стъклената й повърхност се отразява морето. Както подобава на библиотека, в нея има огромно количество книги и читалня, но всъщност те заемат много малка част от филма.
Очевидно е, че в наше време библиотеката отдавна е загубила голяма част от обичайните си функции. Като книжно средище тя е интересна най-вече за изследователи и учени, но това е твърде нишова дейност, за да оправдае съществуването на цяла огромна институция. От друга страна библиотеката, напълно буквално, съдържа цялата история на разумното човечество. И тази история трябва да бъде разказвана, запомнена и продължена. Именно с това се занимава библиотеката в Копенхаген. На практика тя се явява културен център, в който има лекции, изложби, проекти, дебати. С дейността й само в годината, в която е сниман филмът, са свързани художници като Марина Абрамович и Олафур Елиасон. Именно той казва, че за него библиотеката е машина на времето, която може да ни отведе в бъдещето.
Бъдеще с много книги – единственото, в което искам да попадна.
Comments