Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
https://www.elliotterwittfilm.com (screenshot)
Елиът Ъруит и Едуард Хопър – двама от най-великите творци на миналия век, съответно фотограф и художник. Посветените на тях филми на зимното издание на Master of art са с думата „тишина“ в заглавието и символиката ми се стори толкова хубава, че ги избрах за свое начало на фестивала. Карантината и работенето у дома ни затвориха в пространства, много по-тихи от обичайното, и за всички нас е трудно да свикнем и да намерим източници на емоции, вдъхновение и красота в тази ситуация. За тези двама творци очевидно не е така, те живеят и творят в тишина и там някъде е кладенчето на техния гений.
„Елиът Ъруит: Мълчанието звучи добре“ е много личен, нежен филм, сниман от младата му асистентка, която е най-близкото до член на семейството, останало в живота му.
Елиът има четири жени и четири дъщери, но във филма изобщо не става дума за тях, освен за първата съпруга и първата дъщеря. Двете са снимани на една от най-хубавите снимки на ХХ век, на която върху голямо легло пред погледа на зрителя лежи мъничко голо бебе, майка му е коленичила пред него и го гледа нежно, а зад него лежи спокойно охранена котка – и тя първата на Елиът, разбира се. В този кадър има такова умиротворение, хармония и красота, че е невъзможно да се обясни как авторът е успял да го заснеме.
От този филм става ясно, че със сигурност кадърът не е случаен. Снимките на Елиът, много от които познаваме от деца, без да имаме ни най-малка представа кой е техният автор – са плод на упорит труд, десетчасови сеанси всеки ден и, както той сам признава, малко магия.
Във филма той разказва историите зад някои от най-известните си снимки, защо обича да снима кучета (те позират отлично и никога не искат копие от снимката) и виждаме как работи, без никакви обяснения – в тишина. Направен с много любов към този вече много възрастен (роден е през 1929 година), крехък и мълчалив човек, филмът съдържа кадри, които са просто сърцераздирателни – например как Елиът снима, а помощникът му подпира ръката му, вече неустойчива за тежкия фотоапарат. Или как Елиът се опитва, с видимо усилие и очевидно само от любов към авторката на филма, да отговори на въпросите й, но мислите му го отвеждат някъде далече, навътре и отговорът му се превръща в тишина. Едва загатнати усмивки, прекрасно чувство за хумор и бавно живеене в някакъв свят, който сякаш и извън снимките му е черно-бял.
В много отношения Елиът Ъруит ми напомни за друг лаконичен мъдрец и автор на вълшебни черно-бели кадри, но българин – Цочо Бояджиев.
„Едуард и Джо Хопър – Несдържаната тишина“ е много елегантен превод на заглавието, съдържащо думата violence, която може да означава и доста сериозно насилие. Насилие наистина няма – нито в историята, нито във филма или ако го има, то е именно в тишината на връзката между Едуард и Джо – неговата късно открита и единствена съпруга.
Едуард и Джо се запознават още в академията, където тя е много по-популярна от него – мълчалив темерут, който не се променя до края на живота си. Двамата се срещат отново на 41-годишна възраст и се женят, свързани от много повече общи неща от просто обич. Джо е общителна, пробивна и популярна, тя е човекът, заради когото светът научава за Едуард Хопър. Джо е за него всичко – и в това няма никакво преувеличение. Тя урежда първата му изложба, тя стои зад всичките му участия докато славата му става голяма и всяко посредничество – излишно. Тя е модел на всичките му картини – дори за мъжките фигури. Тя му построява идеалната къща, на идеалното място – на най-отдалечения бряг на Кейп Код. В проектираната от него къща има само едно ателие – неговото.
Само че – в това семейство има двама художници. И ако в този филм има жестокост, тя не е тази на мрачния и затворен към света Хопър към жена му, а на света към нея – талантлив творец, осъден да живее с гений. В сянката на Хопър талантът на Джо няма никакъв шанс. Усилията й да рисува, да остане творец редом с него потъват в бездна от тишина – неговата към нея и тази на света на изкуството към нея. След смъртта им картините им остават за музея Уитни, който прибира неговите, а нейните –не. Така от архивите се появяват едва няколко картини на Джо Хопър – светли, приветливи и интересни – един глас в изкуството, осъден на принудително мълчание.
Два филма и пълна със смисъл тишина.
Comments