Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Красота на стотици години, традиции пренесени през вековете, търпение, постоянство и ръчен труд – в съзнанието ни именно с това се свързват големите паметници на културата, но малцина са успели да запазят почти непокътнати ритуалите за изработка и използване на подобни артефакти така добре, както японците. Прекрасните дървени статуи в храмовете, кимоната и ритуалите по обличането им – всичко това и днес съществува така, както преди векове, благодарение на предаваната от човек на човек традиция.
Изкуството бусши е извайване на статуи на Буда от дърво, съществуващо повече от 1400 години. Умението да се работи с дървото се предава от майстор на чирак в дълга поредица от своеобразни кланове, в които всеки успешен ученик получава от майстора си специален йероглиф към своето име.
Филмът „Да издълбаеш божественото“ разказва за една такава школа. Почти не е нужно въображение, за да си представим, че точно така са изглеждали работилниците на Микеланджело или Рембранд. Майсторът работи най-много от всички, чиракът се учи от гледане – занаятът се краде, така казват дори в далечна Япония.
След като цял ден са работили търпеливо и упорито, без по принцип да получат похвала в никаква форма – майсторът главно се кара – вечер чираците работят върху собствените си проекти, с които могат да получат разрешение за самостоятелна работа. Най-голямата похвала на стария майстор за творба без дефекти е „приемливо е“. Това е шокиращо различно от цялата западна култура на насърчаване, похвали и прекомерен оптимизъм. От една стара във филма е показана отлично японската култура с нейната пределна условност и йерархии, поклони, почит към по-старшите и по-опитните, от друга създаването на невероятно изящните статуи с удивителни детайли е разкрито без никакво идеализиране – това е къртовски труд, неуморен, всекидневен и лошо платен. Наведен над дървото в ръцете си, дялкащ с длетото всеки ден от годината, вече над 60 години, старият майстор изглежда абсолютно спокоен, съсредоточен, може би щастлив. И това също е щастие, непостижимо за нас.
Легендарният създател на кимона Ичико Кубота също е наследник на древна техника за боядисване на текстил – цуджигахана – изчезнала през ХVІІ век, но той я променя и модернизира, което в Япония не се приема добре. Кубота вижда образец на тази специфична техника още като юноша, но едва след войната и няколко години в плен далеч в Сибир, той решава да посвети живота си на възраждането на цуджигахана и на кимоното като най-красивото платно на света.
За неговия път към съвършено изрисуваното кимоно разказва филмът „Кимоната на Кубота. История върху коприна“. Върху изрисуваните от него и учениците му кимона има разкошни картини и подредени едно до друго те са като безкраен пейзаж от светлина и цветове, почти неземен.
Още приживе Кубота прави музей, в който кимоната му са изложени за посетителите без стъкло и кураторите казват, че хората стоят с часове и дори плачат от вълнение пред съвършенството на видяното. Разбирам ги напълно – виждала съм многобройни снимки на кимоната на Кубота, които наистина са световно известни, но във филма тяхната красота е много по-отчетлива и наистина съжалих, че не мога да го гледам на голям екран.
Сравняват кимоната на Кубота с лилиите на Моне и въпреки всички суперлативи след смъртта му правителството не успява да намери средства за изкупуване на колекцията му и тя е купена от руски олигарх-японист. През последните години кимоната на Кубота обикалят Русия и света и се надявам, че това няма да ги повреди необратимо, защото днес никой не може да произведе нещо подобно. От замисления от Кубота цикъл от 80 кимона, 13 завинаги ще останат само на хартия – напомняне за това, че съвършенството е непостижимо за земния човек. Дори в Япония.