Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Notpyrk / Wikimedia
Непокорна, католическа, самоуверена – Полша е държава, която за добро или лошо винаги има проблеми да се приспособи или примири с всяко чуждо влияние. По времето на комунизма това се изразява в непрекъснати протести, стачки и неподчинение, за които в останалия социалистически лагер не се знае особено много. Днес, в Европейския съюз, Полша отново има особено мнение по много въпроси. И както всеки бунтар крие в себе си необяснимо обаяние, така и филмите за Полша на фестивала Master of Art разкриват уникалния чар на страната и хората й.
„Неон“ е филм за неоновите надписи на Варшава и тяхното значение в новата история на града. По време на Втората световна война градът е сериозно разрушен и след това в предишния вид се възстановява една много мъничка част, наречена Старе място, а останалото се застроява с монументални и грозни сгради в социалистически стил. Утилитарно, без свое собствено лице – така изглежда Варшава двайсетина години след войната. Някъде тогава започват първите явни или тайни движения за съпротива срещу съветското влияние, като стремежът е да се придаде на града, а и на живота, по-„западен“, вълнуващ привкус. И какво по-западно от рекламата – като цяло напълно ненужен феномен в соца, където няма избор на стоки, за да се налага една да се рекламира като по-добра от друга. Неоновите надписи са рекламите на Варшава. Те правят града европейски – бляскав, шарен и различен. На черно-белите кадри от едно време се вижда огромно разнообразие от неонови реклами, с типичните за 60-те и 70-те шрифтове.
През 90-те и след големите промени, всичко социалистическо става излишно, светът се устремява към новото, даден е шанс Варшава да стане истински „западноевропейски“ град. Това не става толкова лесно. Разрушени са знакови за града сгради, неоновите надписи са свалени, изпочупени или просто не работят и Варшава сякаш помръква. Минават още десетилетия и сега се оказва, че неонът е онова, което прави Варшава различна, че надписите от едно време са спомен, изкуство, те са важни за града и за историята. Над Варшава отново изгряват неонови реклами, ретро и позабравени, други отиват в музеите, като най-големия музей на неона е в стара изоставена сграда, обречена на събаряне. Хората, които се заемат с това са млади, въодушевени и реално променят своя град. Замислих се, неизбежно, кое е онова, което е типично за социалистическа София и сме запазили с грижа и до днес. Не се сетих за нищо.
Вторият полски филм, който гледах: „Станислав Немчик – последният бунтар на архитектурата“ е историята на може би най-известния архитект на социалистическа Полша, наричан „полския Гауди“ заради екстравагантните си идеи и странните църкви, които е построил. Една от тях, може би най-прочутата, е в град Тихи в близост до Краков и тя е сама по себе си феномен, за който в Краков разказват подробно и има специални екскурзии за разглеждането й. Град Тихи се намира на около 20 километра от Краков и поляците с присъщата им самонадеяност обясняват, че това е единствения град в социалистическия лагер, построен изцяло на празно място по времето на социализма. Аз веднага им разказах за Димитровград. Такава църква в Димитровград обаче няма и е невъзможно да има, заради огромната роля на църквата в Полша преди и досега. Насред този работнически, панелен, адски грозен град по време на социализма изведнъж се появява колосална катедрала, която прилича на пирамида, на гробница, но не и на църква. Построяването й е разрешено от комунистическата власт за да се предотвратят работническите бунтове, а проектирането й е поверено на единствения архитект, който се осмелява да се захване с подобен проект и да работи извън официалните структури – Станислав Немчик. Одобрените планове са за нещо по-скромно и по-ниско, но в хода на строежа църквата и камбанарията се извисяват монументални. Принципът, че по-лесно е да не питаш, а да правиш каквото си знаеш, явно действа еднакво добре из целия социалистически лагер. Днес, когато църквата на Немчик е архитектурен паметник, в който ходят туристи от цял свят, има много обяснения за това защо сградата има този вид, без прозорци и сякаш цялата под похлупак. Най-очевидното е, че в онези години църквата е убежище, спасение от света навън и тази архитектура го показва недвусмислено.
Много по-интересни за мен и много красиви са другите проекти на Немчик, които следват старите силезийски традиции за строителство с тухли. Той е наистина удивителен архитект, осмеляващ се открито да воюва с архитектурните догми и на фона на панелните блокове да прави малки кокетни комплекси от тухлени къщи, всяка от които си има собствена уникална фасада и всички са свързани със странни проходи и стълбища като старите средновековни градове.
Всеки такъв филм е като прозорец към един непознат свят, едновременно близък, вдъхновяващ и красив, също и далечен, и неочакван. Още една мечта и посока за пътуване.