Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Режисьорите биват всякакви – белетристи, психопати, поети, фотографи, илюзионисти, стилисти, художници. Уес Андерсън обаче е направо демиург – той създава вселени и те са много по-хубави от нашата крива, стара и прашна земя. И когато новата му вселена се нарича "Френският бюлетин на Либърти, Канзас Ивнинг Сън" и е списание, аз като една старомодна любителка на книжни списания – с абонамент за такива и до ден днешен – искам абонамент за Андерсън. Веднага, моля.
Малко предсрочно, днес открих Киномания с прожекция на новия филм на Уес Андерсън в абсолютно пълната зала „Люмиер“ и това позабравено чувство да седя в пълна зала е в унисон с ретро гледките на екрана.
В градчето Аннюи-сюр-Блазе, което в малко свободен превод е „скуката-на-уморените“, където цари типично френска лежерност, непомръдваща от половин век насам, се намира редакцията на Френския бюлетин, оглавявана от ексцентричния и щедър Артър Хауицър младши, чийто прототип е Хауърд Рос, един от основателите на The New Yorker. Естествено изданието е главен вдъхновител на филма, но не със съдържанието си, а с прочутите си корици, много от които са уподобени като плакати към „Френския бюлетин“ и с тях завършва филмът.
Историята проследява един некролог, три сюжета от последния брой и доста информация зад кадър, прочетена с неподражаемия маниер на Мортиша Адамс, тоест Анжелика Хюстън, разбира се. Толкова невероятно ексцентрични сюжети със сигурност имат реални прототипи, защото вече изчезващият свят на печатната преса винаги е бил средище на всякакви особняци. И така, първата история във филма – тя е за изкуство – е разказана от специалистката по съвременно изкуство Дж.К.Л.Бренсен (Тилда, цялата изкуство), чийто прототип е американката Розамунд Берние, издателка на парижкото списание L’oeil и известна с лекциите си в музея Метрополитън. Тилда я имитира съвършено на вид и акцент, но в действителност тоалетите на Берние са били още по-ненормални, наистина!
Втората история от Френския журнал си е абсолютно френска, тя е за вълненията през 1968 година. Тук прототип на героинята на Франсис Макдормънд е канадската писателка Мейвис Галант, която живее в Париж и отразява студентските вълнения през 1968 година. Гадже на Франсис Макдормънд във филма е Тимъти Шаламе – по-възхитително не може да стане. Минаваме нататък, третата част е за храна и тук Уес Андерсън направо е надминал себе си в безумията, понеже къде може да се развихри един американец във Франция ако не по кулинарните въпроси. Има цял монолог за една отровна репичка, както и цял полицейски участък от гурмани.
Всичко е симетрично, истерично и илюстрирано с френски шансони, изпълнени от Джарвис Кокър. Милена Кононеро както винаги е измислила невероятни костюми, всяко лице от миманса има поне две номинации за оскар, а кадрите спират за миг и са като някакъв невероятен комикс.
Всичко това, честно казано, не прилича на филм, а на някакъв паноптикум на забързан кадър и е уникално преживяване само по себе си. И дори ако след филма зрителят запомни само една страница от Френския бюлетин, на един безумен кадър, в който Тимъти лежи гол, а до него напълно облечената Франсис пише на машина – това е предостатъчно.
Чудно нещо са списанията – вече ги дават само на кино, не пропускайте!
