Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Гледала съм няколко пъти филма за Алис Херц-Зомер „Дамата от номер 6“, който беше конкурент за „Оскар“ за най-добър документален филм преди няколко години. И всеки път съм оставала разтърсена от дън душа и окрилена от живота и духа на тази жена. Дори да не прочетете докрай моя разказ за нея и да не гледате филма, то потърсете нейни интервюта в YouTube – обещавам ви, че ще бъдете други, след като я видите.
Алис Херц-Зомер е жената, която се смята за последната оцеляла Холокоста. Тя умира на 110 в Лондон през 2014 година.
Алис е родена в Прага в еврейска фамилия, която общува с личности като Кафка и Рилке. Към средата на 30-те години тя вече е известна пианистка, съпруга и майка, която живее в окупираната от нацистите Чехословакия. През 1943 година Алис, съпруга й и 5-годишния им син, са изпратени в концлагера Терецин.
"Знаех, че ще можем да свирим. А щом можем да свирим, не може да е толкова ужасно..."
Този лагер е по-специален. Той служи като трансферен пункт за евреите по пътя им към лагерите на смъртта и е използван за пропаганда и прикритие пред Червения кръст и други наблюдатели, че евреите в лагерите не са в опасност. В лагера има библиотека, където художници имат право да рисуват, а професорите да изнасят лекции, когато не извършват каторжен труд. Зад пропагандата реалностите са нечовешки, но сред мизерията, страха за живота, болестите и депоратациите звучи музика.
Г-жа Алис Херц-Зомер, която е ученичка на Лист, изнася повече от 100 концерта в лагера. По-късно, когато я питат как е свирела музика в лагер, където хората умират от глад и търсят дори картофени обелки, тя отговаря: „Бяхме толкова слаби, но музиката беше специална. Като заклинание. Музиката беше моята храна.“
В лагера концертите й са основно по памет. Тя свири етюдите на Шопен, произведенията на Шуберт и Бетовен. „Бетовен е моята религия“, казва през 2007 пред Ню Йорк Таймс. „Аз съм еврейка, но Бетовен е моята религия. Той ми дава вярата да живея и ми казва, че животът е прекрасен и си струва, дори когато е труден“. Едно от произведенията, които изпълняват в лагера е реквиема на Верди. Когато я питат защо, тя отговаря: „Защо не?“.
"Музиката е на първо място сред изкуствата. Тя ни води на остров на мира, красотата и смеха. Музиката е мечта!"
Алис живее в лагера отдадена на това да съхрани психиката на сина си, известния виолончелист Рафаел Зомер, който, като всяко малко дете, интерпретира различно ситуацията си и споделя, че благодарение на майка му всъщност има хубави спомени от лагера. Тя го ангажира да помага при концертите и да играе врабче в детска опера на Ханс Краса, също затворник в лагера. Около 90% от децата, преминали през Терецин умират после в лагерите на смъртта, но Рафаел оцелява. Баща му, обаче, не – съпругът на Алис е убит в Дахау.
Алис оцелява и се връща в Прага: „Когато се върнах у дома, а никой друг не се върна, тогава разбрах какво е направил Хитлер“. Същия ден изпраща телеграма до оцелели роднини в Палестина и пише „Тази вечер ще свиря Апасионата на Бетовен“. Така им съобщава, че е жива.
Алис е родена на 26 ноември 1903 година в семейство на търговец, където майката насърчава децата да водят активен интелектуален живот. Алис се омъжва за музиканта Леополд Зомер през 1931 година. Те не емигрират, защото Алис иска да се грижи за възрастната си майка, която също умира в лагера. Преди да умре, майка й напомня да продължава да упражнява етюдите на Шопен. „Опитвахме се дори още по-усилено да достигнем до съвършенстовото, до смисъла на музиката“, си спомня после Алис.
След войната Алис и сина й заминават за Израел, където тя става учителка по музика, а през 1986 година се премества в Лондон, където той вече живее и работи.
Дори след 100-годишна възраст Алис плува редовно и свири ежедневно сутрин и следобед. А когато губи чувствителността на два от пръстите си, продължава с осем. По случай нейния 110 рожден ден Нюйорският музикален критик Алекс Рос пише, че повече от век, след като е свирила пред Кафка, тя още е способна да омайва на пианото.
Алис се превръща в сензация в последните си години, благодарение на интервюта, клипове в YouTube, за нея са поне две книги „Пианото на Алис“ от Мелиса Мюлер, „Век и мъдрост“ от Карълайнт Стосингер и разбира се документалния филм „Дамата от номер 6“ на Малкълм Кларк.
А тайната на дълголетието й? Според мен тя е в душата, сляла се с изкуството. И със смеха. Хората, оцелели най-големите ужаси, сякаш оценяват живота на съвсем друго ниво и не губят миг от него в дребнотемие и негативизъм.
„Всеки ден в живота е красив“, казва Алис . „Трябва да благодарим на Бах, на Бетовен, на Брамс, на Шуберт и на Шуман. . . . Те ни направиха. . . щастливи."
Komentarze