Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Плакат - Радослава Боор Даскалова; Фотограф за плаката – Тони Перец
Ние трябва да измислим Салиери, за да си простим за Моцарт. Как се е появил музикалният гений Моцарт е божествена загадка, но защо е умрял ненавреме, съвсем недостатъчно признат и още по-недостатъчно заплатен е въпрос към всички. Салиери е отговорът на този въпрос, който ни дава индулгенция. Салиери сме ние.
С много ефектно начало, напомнящо на постановката на „Франкенщайн“ в театър „София“, Стайко Мурджев въвежда зрителите в света на Салиери – в отчаяната му страст към музиката, красотата и успеха има нещо демонично. Режисьорът казва, че именно заради двойственото излъчване на актьора Стоян Радев го е избрал за тази роля и изборът му е отличен. Ненчо Костов като Моцарт е еднакво убедителен, лекомислен и кикотещ се, инструмент на божественото съвършенство, изливащо се чрез музика. Всеки път щом в залата на театъра зазвучи музиката на Моцарт, усещането е точно все едно се открехват портите на рая.
Снимка: Иван Дончев
„Амадеус“ е втората постановка по Питър Шафър, която Стайко Мурджев поставя, след великолепния „Еквус“ в Младежкия театър. Този път трупата е на Варненския театър, поводът е сто годишния юбилей на театъра, а резултатът е отличен – зрителското внимание е приковано към сцената неотклонно, емоциите само набират скорост след разтърсващото начало, а всичко това е много трудно при толкова наситен със смисъл текст.
Антонио Салиери е добър човек – почтен, разумен, талантлив композитор и музикант. Неговият свят е разтърсен из основи, когато във Виена се появява конкурент – гениален, смел и млад, освен това и непочтителен, богохулстващ и очарователен. Ако бог иска да покаже на Салиери и на света как звучи божествената музика, нима не би могъл да избере по-достоен пратеник?
Салиери се бори с Моцарт с напълно човешки, земни средства – клевети, злословия, дребни конфликти, намеци, принудителна оскъдица. Пътят към ада е покрит с лоши намерения. И по този път върви Салиери – през цялото време той напълно разбира какво прави и на кого, прошка за него няма никъде и никога.
Снимка: Иван Дончев
Постановката изнася своя извечен конфликт извън всяко пространство и време. Декорите и костюмите на Петя Буюкова са пределно условни, като специално дрехите на героите заслужават внимание. Онези от действащите лица, които са част от самата епоха, са с по-силно стилизирани като исторически костюми, а двамата главни герои, както и Констанца, имат и появявания в напълно съвременен вид. Светещият декор също се трансформира многократно, задаващ съответно рамка, фон или присъда на случващото се.
Театърът трябва да е такъв – гледащ нагоре, мъдър и смел, говорещ за онова, което няма да ни подмине – сравнението с онези, които са по-достойни, състезанието с онези, които са по-добри и смирението да бъдем най-добрата версия на самите себе си.
Comments