Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимка: Стефан Н. Щерев (Народен театър)
Постановката на Василена Радева по романа на Антон Страшимиров „Хоро“ е част от програмата на Народния театър „Театър+“ - платформа за представяне на нови драматургични и сценични тенденции на съвременния театър. Първото представление в програмата беше „Частици жена“. От двете представления личи, че постановчикът е работил задълбочено, за да изучи произведението и проблемите в него и да намери формат, в който да ги поднесе на публиката. И ако „Частици жена“ залага на прекалените емоции, то „Хоро“ залага на абсолютното придържане към първоизточника. Признавам веднага, че аз не мога да определя кой от двата подхода е новаторски и с какво точно.
Зад постановката на „Хоро“ стои много дълъг процес на работа, тъй като Василена Радева се занимава с Антон Страшимиров от години и разказва, че се е опитала да предаде своята ангажираност на актьорите и е добавила към стандартния процес на репетиции допълнителни занимания с история, хореография – тоест отвъд представлението има хубава история. Тя обаче не личи на сцената. Романът, който впрочем е стотина страници, е пресъздаден абсолютно буквално, като дори авторовият текст се чете или декламира от съответните герои. Подобно уважение към това класическо за българската литература произведение е похвално, но то не прави от книгата пиеса.
Героите в „Хоро“ са много и за да бъдат показани на сцената всички се налага част от актьорите да играят по две роли едновременно, като преходът между сцените е кратък и се разчита повече на съобразителността на публиката, а не толкова на преобразяване като визия или глас. По причини, които вероятно също са режисьорско решение, всички непривлекателни физически герои от книгата – например младоженецът Сотир, кметът – се играят от много симпатични актьори. Актьорите изобщо са добри, като правят и невъзможното да се справят с многото си задачи – да тичат напред-назад из залата, включително между редовете сред публиката, да излизат и влизат от всички врати, понякога като друг герой, да скачат надолу- нагоре по декора и да рецитират не само репликите на героите си, но и части от текста, които обясняват действията им. Всичко това създава динамика и ангажира вниманието, но изобщо не предава настроението и емоциите на книгата, нито предизвиква адекватни реакции на случващото се в тази страшна септемврийска нощ.
Може би най-„страшимировски“ са частите, в които Снежина Петрова чете откъсите от книгата с авторовия текст, който описва градчето и природата като бездушен и мълчалив фон на случващото се. Променящата се светлина на нощта, забулена от облаци и времето, което като огледало отразява трагедията на земята, са сред най-силните моменти в текста. Снежина Петрова е в ролята на Капанката и накрая именно тя танцува страшното хоро пред труповете на убитите и макар да не е окървавена и обезумяла като в книгата, ефектът е потресаващ и напълно в унисон със зловещия финал на романа. Лично за мен би било напълно достатъчно (и новаторско) Снежина Петрова да прочете романа за час и половина и да изиграе хорото, нищо по-въздействащо не добавят останалите девет нейни колеги.