„НОРА“ СПОРЕД ТИМОФЕЙ КУЛЯБИН

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Много въпроси, картинки с емоции, премигващи екрани, пресилени реакции, умора и полярни мнения – театърът на Тимофей Кулябин е точно като нашия живот. Некомфортен, но истински. Руският режисьор (в изгнание) е известен с това, че пренася в наши дни или в бъдещето текстове от класиката – театрални или на оперна сцена – и така през познатите сюжети повдига нови въпроси. Случаят с „Нора“ на сцената на Народния театър е точно такъв.

Отидох на представлението напълно неподготвена, без да прочета нищо за интерпретацията на Кулябин и това ми се струва най-доброто решение за среща с неговия театър. Вярно е, че подхода му с „Нора“ повтаря някои от решенията на стари негови спектакли – например „Дива патица“ пак на Ибсен е решен със същия подход с две паралелни сцени една над друга – една с актьори, една дигитална – но това не намалява ефекта.

Представлението започва в стъклен „аквариум“, в който виждаме Нора и детето й в някакво заведение, докато Торвалд – мъжът й – в другия край на сцената е при фризьора си. Над тях върху тъмен екран се прожектират екраните на телефоните им и те си пишат в месинджър през цялото време – Нора докато си играе с детето си, отделяйки му част от вниманието си, а Торвалд докато седи на стола и го подстригват. Звуците от живота на сцената достигат до публиката приглушени, но те достигат така до нас често и в живота, когато сме вглъбени в телефоните си.

Сцената се сменя, появява се Кристине, завърнала се от провинцията, пише на Нора съобщение, настоява да й отговори веднага. Още екрани на мобилни телефони, Нора проверява във фейсбука на Кристине какво се е случило с приятелката й в последните години – мъж, деца, пътувания – както проверяваме всички. Постепенно става ясно, че „Нора“ няма да има, цялата пиеса е разказана през съобщения в месинджър.

Изборът на Тимофей Кулябин в този смисъл е абсолютно оправдан – „Куклен дом“ е известен на всички сюжет и е понятен за широката публика само с най-приблизително щрихиране. Проблемите на комуникацията вече се изместват не в плоскостта на доверието и морала, където ги е виждал Ибсен, а на близостта и разбирането, които липсват на нас самите. Общуването със съобщения опростява смисъла на нещата, които си казваме, нагнетява излишно нетърпение, води до враждебност понякога повече, отколкото до близост.

Кулябин е довел със себе си цял екип, който отговаря за представлението – драматург, сценограф, хореографка, хора за звука и светлината. Всичко е безупречно направено, всеки детайл е абсолютно норвежки. Тези усилия биха били напразни ако не бяха превъзходните актьори на Народния театър, които играят в това необикновено представление така, сякаш това е най-нормалния театър на земята. Радина Кърджилова като Нора е едновременно уязвима и непреклонна – тя е актриса с много силно физическо присъствие, изразителна с движенията си и най-добрите й роли според мен са именно такива – в „Йерма“ или в „Частици жена“. Иван Юруков успява да създаде атмосфера на скрита заплаха или открито насилие само с позата си, почти без да говори, изборът му за Торвалд е безупречен. В другите две важни роли са Ани Пападополу и Дарин Ангелов, но пред техните герои сякаш няма толкова големи предизвикателства. Още един герой, който заслужава отбелязване е момченцето, което играе сина на Нора и Торвалд. Детето е на сцената до самия край и играе наравно със звездите на театъра, но не успях да намеря името му.

Втората част на представлението прехвърля действието на сцената в по-голямата му част, но стъклената преграда остава и тя създава усещане за дистанция, отделя публиката от действието. „Нора“ заприличва на сериал на някоя от платформите, чиито икони са на екраните на телефоните.

След края на спектакъла си говорих с приятелките си, че усещането е доста некомфортно – изведнъж си даваме сметка, че живеем в някакъв капан, в паралелна реалност, вгледани в екрани, а не в хора, чакащи реакции, а не близост. Не бих гледала втори път това представление, но го препоръчвам на всеки – терапевтично е, също така е красиво. Освен това да имаме театър с такова качество е шанс и той не трябва да се пропуска.