Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимки: Елица Павлович, Елена Миланова
Всяка среща с неговия свят е незабравима, неописуема и непредаваема със снимки или думи. Един човек, на когото вярвам казва, че истинското изкуство не може да се събере в кадър и задължително трябва да се види на живо. От съвременните ни художници лично за мен това се отнася до Анселм Кийфър в най-голяма степен – произведенията му имат физически ефект, те се преживяват с много сетива.
Инсталацията, която той прави за палацо Дукале, вероятно е най-известната част на биеналето, което тече в момента. Има спекулации, че това е нарочно търсен ефект – поканените от кураторката художнички на самото биенале са в огромната си част неизвестни и затова Венеция е заложила на сигурни имена, които гарантирано да привлекат публика – на първо място това е Анселм Кийфър, който заедно с Герард Рихтер е безспорно най-великият жив немски творец, Аниш Капур, Катерина Гросе, Марлен Дюма и още няколко, чиито имена се виждат из града на огромни плакати. На Анселм, разбира се, е дадена най-добрата локация – неговата инсталация е в палацо Дукале, в залата където са избирали новите дожи.
Думата „богоявление“ се споменава в брошурата към изложбата не случайно – очакванията към инсталацията са огромни, а зад нея освен това лежи цяла система от философски и художествени символи – нещо характерно за всички произведения на Анселм Кийфър.
„Тези ръкописи, превърнати в огън, най-сетне ще хвърлят малко светлина“ – думите на италианския философ Андреа Емо са заглавие на изложбата. Книгите – изпепелени, обгорели, метални, картонени, вечни, са един от типичните мотиви в работата на Анселм. С тях започва изложбата му.
Размерът, цветовете, символите, дори миризмата в залата са невъзможни за разказване. Смирение, благоговение, ужас – всичко това се усеща така отчетливо, че личи дори по лицата на децата, които видяхме с учителите или родителите им. Ето накратко как кураторите описват самата изложба:
За Анселм Кийфър животът и изкуството се раждат от развалините, от остатъците на онова, което вече е било. Картините в залата са непрекъснат цикъл, те са като своеобразно „влакче на ужасите“, обиколка из драматичната история на Венеция.
Южната стена е доминирана от стълбата на Якоб, често срещан мотив в творбите на Анселм, като тук тя символизира възхода на Венецианската република от скромно начало в лагуната до висотите на световното господство.
На запад е картината с морето. Цялото величие и богатство на Венеция са свързани с морето. То донася на града несметни богатства, но морето взима почти толкова, колкото и дава, морето е стихия. Пак на западната стена има картина с лозя, сред които зее отворен ковчег, на който пише Сан Марко. Препратката е към реален факт от венецианската история – смята се, че тленните останки на евангелиста Марко са донесени във Венеция през ІХ век, но когато катедралата е завършена през ХІ век се оказва, че са изчезнали някъде. Макар сега легендата да настоява, че няколко десетилетия по-късно останките на Марко са открити, за Анселм бездната на тази липса, на липсата изобщо, е в центъра на историята на Венеция и на света.
Последната картина символично изобразява шествието на дожите, 120 на брой както се знае, при Анселм те са изобразени чрез богатствата си, събрани в пазарски колички от супермаркета и в дистопичния свят на художника те пренасят кюлчета злато, слама и дрехи – всичко еднакво ценно.
Най-голямата картина в залата е дълга 9 метра и на нея ясно се вижда Венеция, изпепелена под златния лъв. Под палацо Дукале се вижда Хадес, царството на мъртвите – с типичните за Анселм анонимни дрехи, а тълпите в града са нарисувани като огромни силуети, готови да смажат всичко под себе си.
Последната картина преди изхода е новото начало. С Елена решихме, че виждаме лице някъде след сенките и сребристите отблясъци. Дано да е лице на демиург и от останките на нашия свят да се роди нещо по-добро.
Comments