Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
В черно-бялото кино на социализма прожектират филма за ястребинчетата.
На 20 декември 1943 година край село Ястребино сред група обвинени за „помагачи“ на партизаните са разстреляни шест деца. От този разстрел се ражда един от големите митове на социалистическата власт, на мястото на екзекуцията е построен цял комплекс, а ястребинчетата стават тема на социалистическото изкуство за години напред. Да съжителства с мъртвите деца и да съпреживява интензивно мъченичеството на ястребинчетата беше вменено на всяко пионерче и аз си спомням и до днес за това с ужас.
Сега този ужас е изкуство, при това - забележително. В Музея на социалистическото изкуство гостува Художествената галерия в Търговище, където през 70-те и 80-те години са се провеждали тематични изложби, на които са представяни картини с идеологическа тематика, пряко или косвено свързани с митичния разстрел. В тези тематични изложби участват най-големите таланти на времето, защото подобни форуми са единствения легитимен начин да се представи изкуството им пред публика, а когато то е на идеологическа тематика, то е особено високо ценено от властите.
Днес, от дистанцията на времето, е невероятно интересно да се разглеждат тези картини. Преди всичко селекцията на куратора Николай Ущавалийски е изключително сполучлива и на изложбата са представени както абсолютни легенди като Златю Бояджиев, Васил Стоилов и Стоян Венев, така и големи таланти като Димитър Казаков-Нерон, Дора Бонева, Светлин Русев, наред с автори, които не са ми известни, но както личи от картините им липсата на слава не е от липса на талант.
Най-голямото постижение на тази изложба е, че тя оставя абсолютно правилно усещане у зрителя за идеологемите на времето – чувство на мрачно угнетение и усещане за апокалипсис.
И това при положение, че поне на половината картини са нарисувани деца. Никое от тях не е усмихнато – всички съпреживяват съдбата на „героите“. Особено показателна е например картината на Теофан Сокеров „Жив съм“, на която е много трудно да се определи коя част е с живите и коя – с героите и зрителят остава с тягостното усещане, че мъртвите в ореола на своята легенда са цветни и живи, а живите са наблъскани в черно-белия свят.
Същото е и на картината на Светлин Русев „Урок по история“, където мъртвите деца са седнали на чиновете си, а живото стои право като наказано и гледа не по детски мрачно.
Картината на Златю Бояджиев „Разстрел“ е подобаващо брьогелова, с много герои и многозначителна природа
, а мадоната на Васил Стоилов кърми бебето си седнала на трактор и е трудно да се каже дали това не е някаква елегантна подигравка.
Впрочем не малко от картините могат да бъдат интерпретирани доста двусмислено. Димитър Казаков например по темата за ястребинчетата е нарисувал картина, която почти буквално илюстрира „Хаджи Димитър“, с характерните за всичките му картини елементи, които в случая лесно се разчитат като самодиви, захвърлената пушка и сабя, измествайки сюжета в много по-абстрактна плоскост.
На картината на Кеазим Исинов „И отново маковете цъфтят“ няма почти нищо идеологическо освен една мъничка звезда нейде в далечината. Вероятно днес малцина знаят какъв символ беше червеният мак преди три десетилетия. И не е нужно, без идеологически тежести това е една приятна, светла картина.
Индустриалният пейзаж от Стара Загора на Ангел Методиев също лесно може да се разчете като анти-социалистически, показващ монументалните корпуси на заводите, а около тях къщичките на хората, за които на властта очевидно не се грижи особено много.
Тази изложба не изисква никакви познания по изкуство, тя е просто част от живота ни.
Изкуството умее да запазва реалността в една плоскост, която ние може и да не забележим, но я разпознаваме безпогрешно. Изложбата „Изкуство и идеология“ е в Музея на изкуството от периода на социализма до 25 юли. Отидете, няма да съжалявате.
Comments