БЕЗСМЪРТНОТО ИЗКУСТВО НА ЗАБРАВЕНИТЕ ХУДОЖНИЧКИ НА БЪЛГАРИЯ

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Снимки: Елица Павлович

В пантеона на великите български художници няма нито една жена. В културната памет на българите наред с момите на Майстора, овчарите на Златю, мадоните на Васил Стоилов и селяните на Стоян Венев не са се наредили цветята на Екатерина Консулова-Вазова, натюрмортите на Вера Лукова, невероятните лица на Султана Суружон или меланхоличните пастелни картини на Вера Недкова – прекрасни и достойни да станат част от безсмъртното българско изкуство.

Сега една изложба може да поправи малко тази несправедливост. Софийската градска художествена галерия представя изложбата „Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни“. Плод на тригодишните усилия на кураторите и подкрепена от няколко държавни и частни институции, тази експозиция без аналог има много амбициозната задача да реабилитира в художествената памет на България над 65 художнички с повече от 200 техни произведения – главно картини, но също и илюстрации, както и приложно изкуство. Трябва да отбележа, че изложбата не идва съвсем на празно място – в галериите на България родните художнички си имат своето място, някои от тях се споменават в публичното пространство достатъчно често и поне имената им не са напълно непознати - Вера Лукова, Вера Недкова, Екатерина Савова-Ненова, Елена Карамихайлова, Елисавета Консулова-Вазова, Султана Суружон са част от тях. Повечето обаче, сред които Александра Мечкуевска, Дарена Георгиева, Елена Грънчарова, Маргарита Милиджийска, Райна Руменова, Надежда Делева, Цана Иванова-Бояджиева, са отдавна забравени и тепърва виждаме техните неща.

Периодът между войните е избран неслучайно. Трудното време след Първата световна война е период на еманципация на жените и не само у нас. Недостигът на мъже и нуждите на икономиката извеждат жените от дома им и те стават част от социалния, обществения, но и културния живот. Променя се всичко – от гардероба им до самочувствието им на творци. Това се вижда ясно на тази изложба. Наравно с многото произведения има доста документи, статии от периодичния печат, снимки. Елегантни, красиви, самоуверени, художничките или са само жени в големи групи или пък са по една в група само от мъже – например Донка Константинова по време на обучението си в Париж. Периодът между войните все още е епоха, в която мъжете задават стандартите и всяка оценка на дамското изкуство, дори най-ласкавата, е обусловена от това.

Изложбата е прекрасна, наситена с цветове, имена и емоции, запълваща празноти в ума и сърцето. Безспорно много нужна и навременна, така спасителна във време на несигурност и грозота, все пак има няколко неща, които трябва да отбележа.

На първо място това са ужасно много картини за двете неголеми зали на градската галерия. Въпреки ефектният и много добър дизайн на Надежда Олег Ляхова, общото впечатление е за претрупаност и на моменти зрителят е просто задушен от впечатления. Това има един основен недостатък – произведенията на невероятно талантливи художнички са подредени редом до не толкова добри, понякога компромисни неща, защото основният критерий е тематичен (портрети, пейзажи, натюрморти и пр.) и така дори изключителните картини сякаш се обезценяват малко.

Струпването на толкова много авторки е като каталог, в който на преден план са изведени неща като еманципация, колективен дух, женски теми и стил, но не и изключителната дарба на някои от художничките. Те са само част от едно цяло. Впрочем може би това не е дефект, ако се разглежда изложбата като първа стъпка от по-голям проект. От друга страна за Владимир Димитров-Майстора се намериха две много големи галерии, които това лято дадоха площ за две паралелни изложби в негова чест.

Същевременно интересният дизайн на изложбата и синтезирането на толкова красота на едно място е огромно предимство в съвременния дигитален свят. Тези стени с по три реда картини, тези страхотни портрети един до друг, толкова абсолютно актуалният винтидж стил на картините – това е благодат за инфлуенсъри, тикток видеа, кратки инфо формати в социалните мрежи. Нищо такова не е част от стратегията на родните културни институции и със сигурност това е основната причина пред галерията да няма опашка. Защото – убедена съм – няма човек, на когото тази изложба да не се хареса.

Не мога да не разкажа и нещо от откриването.

Софийската градска галерия е едно от най-добрите места за изкуство в страната и това е разбира се невъзможно без подкрепата на общината и държавата. Въпреки това контекстът е важен. В случая с тези художнички, много от които учили или специализирали в Западна Европа и очевидно свързани с царство България, повечето изпадат в немилост пред комунистическата власт и изчезват от художествената сцена или минават в периферията. Именно затова и имената им потъват в забрава. Да говори на откриването вицеперзидентката, член на партията, причинила това, е признак на същия цинизъм, с който художничките са били осъждани и санкционирани от същата тази партия.

Ние с Елена не за първи път споделяме с възторг своите любими картини и художнички. За нас тази изложба е празник, който искаме да споделим с възможно най-много хора. Това е изложба на забравените европейки – художнички на България. Точно в момента това са най-важните неща – да имаме памет, да имаме вкус, да изберем смисленото и красивото. Тези жени са го направили – отидете и вижте.