Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Историята помни, че през 1939 година Златю Бояджиев заминава за Италия и се връща от там силно повлиян от видяното и главно от картините на Петер Брьогел Стария. Начинът на рисуване на Златю се променя, а след това се променя пак, вече по друг повод, след инсулта и парализа на дясната ръка през 1951 година. Също като Броьогел, така и Златю, е художник на обикновените хора и техния бит, почти магически в своята ритуалност. И също като него той е нарисувал всички сезони на селския живот.
Любимата ми зимна картина е „Продавачи на оцет“ от 1970 година – времето след инсулта. Тези късни златюви картини се познават веднага, те не са вече ренесансово съвършени и прецизни, мазките на четката си личат и всичко сякаш трепти.
Има много прилики между прочутата зимна картина с ловците на Брьогел и Продавачите на оцет на Златю Бояджиев.
Цветовете са тъмни на преден план и изсветляват в далечината, като подобно на Брьогел и Златю е избрал да сложи подписа си на този фон, действието е събрано като в шепи между реката и планините, главните действащи лица са изнесени на преден план и се открояват тъмни и мащабни на светлия фон, като условния „клин“ на картината сочи право към тях. Освен това и на двете картини се виждат типични зимни занимания, сгушени в снега къщи и църкви и извисени в далечината снежни планински масиви.
Двете картини са и също толкова различни, моментално разпознаваеми и носещи типичните черти на авторите си. Златю рисува своята зима в много повече нюанси от тази на Брьогел.
Само в снеговете на планините има оттенъци на всички снежни състояния – от сивото на планината в дясно, където хвърлят сенки плътните облаци на буреносното небе, до розовото и жълтеникавото на склоновете в ниското. Дърветата в родната зима не са голи, те още пазят цветовете на есенните листа, както се случва понякога, когато снегът подрани.
Главния герой е продавача на оцет, сгушен в каручката си, впрочем доста хубава, изрисувана каруца. Керван, натоварен с дърва слиза от планината, а в далечината миряни или монаси вървят от една църква или манастир към друг. Впрочем извън малкото село със скупчени къщи, всички други постройки на картината са църкви или манастири. В центъра се извисява огромен манастир, а зад него друг, още по-недостъпен. Монасите не случайно избират такива места за своята обител – така те са по-близо до бога и по-далече от светското. А може би просто всяка къща в снега е като църква, защото това е напълно буквално за скитника . за пътуващия в снеговете всеки подслон е храм.
Много интересни са пропорциите - на картината на Златю хората са огромни, те са почти колкото къщите.
Човекът не е просто малка част от огромното божие мироздание, както е при Брьогел, той е неизменна част от случващото се, той е променил света и го владее.
Сред многото човеци в златювата зима няма нито един свободен или забавляващ се на снега. Забавите са само по празници, а делниците са за работа – всеки отива някъде, носи нещо, има цел. И сред тази скрежна, мокра и студена зима, манастирът грее с жълтите си цветове като слънце – някаква утеха, която сгрява душата.
Картината се намира в къщата-музей на Златьо Бояджиев в Пловдив и когато я видите тя излъчва студ и светлина едновременно. Това и Брьогел не го може.
コメント