Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимки и художник на плаката: Стефан Н. Щерев
Пиесата „Великденско вино“ на Константин Илиев вече има статут на класика в българската драматургия и се играе почти без прекъсване на родна сцена от няколко десетилетия насам. Последната постановка е в Народния театър и тя определено успява да добави ново звучене и смисъл на този текст, като го обогатява с различни форми на изкуство.
Постановчик е Явор Гърдев, за когото това е проект на три години и силно емоционалните послания на пиесата в много аспекти резонират към всякакви събития, случили се през този период – а те, знаем, не са малко. В главната роля е Владимир Пенев, за когото тази пиеса е била замислена още като юбилеен спектакъл. Такъв всъщност стана „Бащата“ и е много интересна съпоставката между ролята му в пиесата на Флориан Зелер, в която той изпада в безпомощна апатия и страстната тирада на поп Кръстьо във „Великденско вино“, сякаш с тези две роли този могъщ актьор затваря един кръг от актьорски умения и превъплъщения потвърждавайки за пореден път, че никоя роля не му е непосилна.
Може би най-интересният аспект на спектакъла е сценографията. Тя е дело на големия български скулптор Павел Койчев и представлява своеобразна инсталация, напомняща църква, но същевременно някак първична, много по-базова, връщаща към начала, по-стари от всяка религия. Това е първият опит на художника в театъра. Костюмите са на Свила Величкова, музиката е на Калин Николов, а в ролята на немия Гечо е Павлин Петрунов.
„Великденско вино“ носи дългото подзаглавие „Обвинения срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстьо Тотев Никифоров в долнокрайската черква "Света Богородица". Това достатъчно изчерпателно разказва сюжета. Поп Кръстьо очаква миряните да се причестят в поверената му черква, но никой ловчанлия не иска да отиде при „предателя“ и дори немият клисар протестира безмълвно. Яростта на свещеника, отначало съвсем делнична, постепенно ескалира до библейски размери, Левски заема мястото на сина божий, а комитетските хора – на неговите ученици. Никой от тях не е безгрешен. В своя страшен гняв Кръстьо се вглежда в себе си с разочарование и мъдрост, защото в крайна сметка всички сме хора.
Покаянието на изоставения свещеник маркира една огромна липса в българския обществен живот, за която говори режисьорът – неспособността ни да се вгледаме в себе си, да се приемем със своите несъвършенства и след това да ги простим на другите.
Разбира се към днешна дата фактът дали поп Кръстьо е предател е спорен и естествено веднага има протестно писмо срещу пиесата. Историята в нея обаче е много повече от монолог на поп Кръстьо, тя е вик от бездната, в която всички тези десетилетия се намират „тружениците“ български. Владимир Пенев може да викне чак до бога – и дано той чуе този път.