Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Винаги ми е много тъжно, че нашите артисти и интелектуалци от първата половина на ХХ век са забравени и особено, ако са жени. Понякога ми е по-лесно да намеря разписка за извършена строителна дейност в някое венецианско палацо през XIII век, отколкото да открия повече информация за живота, творчеството и следите в историята на хора, които са наши прабаби и прадядовци. Разбира се това е сторено на България нарочно и злонамерено – да не знаем, да не се оценяваме като европейци, като образована нация, да гледаме към „освободителите“, към великата им култура и широката им душа... А нашата не става, не е тук и не е важна, няма я.
Но тук таме се намират проблясъци история, например, когато чета и търся, оставам силно впечатлена колко много дружества на жени е имало само през 30-те години на миналия век. Напълно в тон с всичко, което е модерно и съществува в Европа. Неизброими са – дружество на художничките, дружество на българките с висше образование, дружество на независимите художници, дружество на новите художници и още десетки, които казват едно: тук има живот, ние сме културни хора, ние се търсим, за да обменяме идеи, опит, да се подкрепяме, да сме полезни, нашите ценности са образованието, красотата, доброто, ние гледаме към Париж, Лондон, Виена, ние черпим култура и вдъхновение от там.
Една такава пометена нарочно от историята е художничката Вера Лукова и разбира се за нея се открива само много суха, дежурна информация тип „справка“. Кога е родена (1907 г. в Пловдив), кога е починала (1974 г.), какво е завършила (Художествената академия). Знае се, че Вера Лукова е основателка на Дружеството на новите художници през 1931 година и че през 1937 година получава Златен медал на Парижкото изложение. Знае се, че е част от един процес на модернизация на българското изкуство, от един абсолютен бум на жени художнички, присъстващи в културния живот на България в това десетилетие. Повечето от тях завършват или специализират в Европа, изпращани от родителите си да учат. После в България имат две алтернативи. Да се омъжат и да оставят „четката“ да се случва като хоби (от което се ражда цяло течение на майчинските картини, които циментират имиджа им като като художнички на домашния живот), докато отглеждат децата и домакинстват. Или да станат учителки, за да имат доход. Няма или почти няма художнички на свободна практика.
Не знам от коя група е Вера Лукова, нищо не се намира лесно за нея. От една нейна снимка, която Елица направи онзи ден на изложбата „Жените художници. Нови хоризонти между двете световни войни.“ (сега в СГХГ) си мисля, че Вера Лукова е била много волева жена. Има абсолютно уверен, направо пронизващ със строгост поглед, облечена като моята баба след войната. Всъщност, за Вера Лукова след 9 септември се знае, че е илюстрирала книги като „Приказки за Бобо“ на Елин Пелин, само че не присъства в енциклопедията Lambiek, където са споменати всички артисти от деветото изкуство. Вероятно е минала някак си под радара на народната власт, защото в творчеството й сякаш липсват всякакви комбайни, орачи, миньори, развяни знамена и героични строители на комунизма.
Най-добре може да се добие представа за нея като художник от нейните портрети и автопортрети. Красиви лица, златни къдрици, сини като небето очи, огряни от мека светлина и женствена нежност. Жени като поезия, леки като героини на Шагал, отделени от тъмния фон със свободен контур, като че ли иска да ги отдели от мрачния свят наоколо. После се променят и стават категорични, резки, силни и непреклонни като нея самата на снимката.
Така двойнствени са и пейзажите й, а натюрмортите й са много драматични и изобщо не изглеждат „мъртви“, а съществуват на границата между живота и смъртта, въпреки всичко.
Снимка: Елица Павлович
Творчество между доброто и злото, красивото и грозното, живота и смъртта – Вера Лукова определено е била жена на времето си и е оставила наследството си в картини. Хубаво е, че в това двойнствено време, в което живеем днес, я откриваме.