Елена Миланова
Instagram: my_italian_days_
В съвременната история на България малко художници са останали верни на себе си и Вера Недкова е един от тези художници. През своя дълъг творчески път, който преминава през различни периоди, успява да остане независима, като в нито един момент пред нея не стои въпросът дали да е част от „западните течения“, защото е, благодарение на европейското си образование, произход и култура.
От 1946 до 1961 година Вера Недкова избира да спре да рисува активно, и успява да се съхрани и оцелее, работейки като реставратор в Археологическия музей като може да се каже, че е от основоположниците на тази професия у нас. Тя е жена с „мъжки“ характер и безкомпромисно се придържа към виждането си, че художественият език трябва да собствен. В нейните картини няма така важния за социализма „реализъм“, защото е абсолютно наясно със стойността си на творец, но и на културен ерудит, който предоставя себе си и дома си като културно средище в София цял живот и дори след смъртта си.
Наричат я „аристократ на духа“ – елегантна, разпознаваема жена с царствена осанка, усмивка и остър поглед, винаги с червило и златен пръстен на кутрето. На автопортрета й от 1928 година се вижда известна прилика със студеното и строго излъчване на Уолис Симпсън, по-натам тя рисува и няколко други автопортрети, включително "Спомен" през 1990 година, когато се рисува като млада.
Тя оставя много голямо наследство – не само художествено, но и документално. Вера Недкова е поредната личност в българската култура, която, през 1995 година (година преди смъртта си), завещава абсолютно всичко, което притежава, включително дома си и архивите си, на Националната художествена галерия. Днес този дом е къща-музей. За съжаление се смята, че непосредствено след смъртта й са откраднати някои от най-ценните предмети и документи от наследството й, особено от архивите на нейния баща и личната му кореспонденция с Фердинанд, които са свидетелства от историята на Третото българско царство, както и от голямата й колекция бижута и колекцията й картини на други художници.
Снимка: Иво Хаджимишев Вера Недкова е родена в Скопие през 1906 година в семейството на Тодор Недков, българския консул там и е отглеждана да развива разнообразни дарби (например известно време се колебае между музика и изобразително изкуство). Свободното движение из Европа е характерно за нейното поколение и, благодарение на възможностите на баща си, расте в чужбина, учи и говори други европейски езици наравно с българския, а през 1924 година заминава за Виена, за да учи в Държавната художествена академия специалност живопис и реставрация. Там се запознава с Рихард Щраус, Стефан Цвайг, Кокошка, Шиле, Фройд и става свидетел на публични речи на проваления пейзажист Адолф Хитлер. След като завършва през 1930 година, заминава за Флоренция, за да изучава Джото и Пиеро делла Франческа. През 1934 година се връща в България и се установява в София, където вижда естественото си място за развитие и намира средата си сред други свободно мислещи, европейски образовани връстници художници и интелектуалци, и участва в организирани феминистични сдружения, чиито вдъхновителки са Анна Карима и Евгения Марс.
Разходка В Евксиноград, 1938
Първата самостоятелна изложба на Вера Недкова е през 1933 година във Виена, а на следващата година показва самостоятелно свои творби и в София. След това редовно участва в изложбите на Дружеството на новите художници, където членува, а през 1937 година се представя и на Световното изложение в Париж. През 1948 година нейни картини са представени на Венецианското биенале, а днес творбите й се смятат за класика на модерното изкуство в България.
Рибари, 1943
Като художник Вера Недкова преминава през няколко периода и е много лесно разпознаваема с картини с човешки фигури, портрети и автопортрети – женските фигури са основен неин интерес, мъжки модели тя почти няма, характерни са красивите цветове, които са топли и ярки. От Италия пък носи увлечението си по пейзажи и натюрморти.
Лято, 1941
Разбира се творчеството й не е може съвсем да избегне комунизма, така че през педесетте пейзажите й биват заменени със задължителните „с добитък“, както и сцени от селското ежедневие и труд, а през 60-те, когато се завръща като художник, минава през мрачен период. Картините й стават все по-стилизирани и абстрактни и все в по-земни тонове, като често рисува нощни сюжети и индустриални пейзажи, които са в голям контраст с цветните сцени на плажове и разходки в Евксиноград, от които струи живот, еротика и чар. След като артистичната среда се „размразява“, цветовете отново се връщат в творчеството й и Недкова се насочва към почти абстрактни композиции, които остават неин фокус и през 80-те.
Спомен от Созопол, 1970
Лодки, 1974 Вера Недкова рисува до края на живота си, като не я спира и прогресивната загуба на зрение, когато разделя боите си на светли и тъмни. До последно говори по телефона със своя приятел Силвано Боцолини – един от най-големите европейски абстракционисти, когото първа насърчава да рисува и с когото не прекъсва връзка цял живот. С него се запознава по времето, когато е в Италия и се говори, че той е толкова влюбен в нея, че идва на колело до София, за да иска ръката й през 1934 година и да присъства на първата й изложба в галерия „Преслав“. Брак нямат, но приятелството им продължава цял живот и през 1943 година, когато той е мобилизиран на Охридското езеро, тя тръгва да се срещне с него, но се разминават. Виждат се още веднъж през 1965 година в Париж, когато прекарват време в тишина, гледайки витражите и стенописите в ателието му в Монмантър.
Тя умира на 90 години, а дарението й включва 117 нейни живописни творби и 1282 рисунки, колекция от 57 икони, както и метални съдове, торевтика, керамика, етнографски предмети, и богатата библиотека с архива на семейство Недкови.
Адресът на къщата музей е улица "11 август" 2.
Comments