Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Театър 199 е театърът на художниците, в него духът на изкуството вплита образи, слово и емоции и рисува с тях като с бои театрални картини, които не приличат на нищо друго. Любимото представление на семейството ни е „Червено“ за Марк Ротко и го гледаме по традиция всеки сезон, сега от същия постановчик – Владлен Александров – се появи и второ любимо „художническо“ представление – „Винсент в Брикстън“ – както е ясно, за Ван Гог.
За хората на изкуството е много трудно да прехождат от една форма на изразяване в друга. Това значи, че силата на художника е разбира се в образите и много по-малко в думите, дори за художник като Винсент Ван Гог, от когото е останала обширна кореспонденция с брат му Лео.
Пиесата на Никълъс Райт има своите основания отчасти в тази кореспонденция, отчасти в други, също истински, факти от живота на Ван Гог. Цялото действие се отнася към престоя му в Лондон когато той е още млад и не е художник, като в Лондон се случват две важни неща – Винсент решава, че ще стане художник и освен това вследствие на редица събития и емоционални сътресения той изпада в емоционална криза, която до края на краткия му живот така и не отминава напълно.
В театър 199 е поставяна друга пиеса на Райт – „Госпожа Клайн“ с невероятната Илка Зафирова и от тогава помня умението на автора да изгражда сложни образи и да изплита умело нишките на отношенията помежду им. Така е и в пиесата за Винсент. Млад, странен и силно набожен, той пристига в Лондон и се установява в дома на вдовицата Ърсюла и дъщеря й Южени. В нормална ситуация младият Винсент би бил привлечен от момичето, но Винсент не е обикновен младеж, неговият неспокоен ум търси други предизвикателства и различни отговори на всеизвестните въпроси, така че взаимоотношенията му с Ърсюла са в основата на пиесата. В главните роли са почти неизвестни актьори – Мила Банчева, Ясен Атанасов и Жаклин Даскалова, но и тримата са изключителни. Разбира се ролята на Винсент е най-трудна, защото това е един от най-разпознаваемите творци в света и всеки човек в някаква степен има своя представа за този художник, трайно свързан с образа на лудостта и историята с отрязаното си ухо. Винсент в пиесата не е такъв, той е лабилен, но симпатичен, много уязвим, но и твърдоглав, той е абсолютно истински и някак за два часа над клишетата се извисява един друг, много реален образ на Ван Гог като пълнокръвен човек. Двете жени са в пълен синхрон с него, репликите и движенията им са като арии от опера, всички заедно са едно неразделно цяло.
Всеизвестно е, че приживе Винсент успява да продаде само една картина. По-малко известно е друго – че веднъж взел решение да рисува, той е непоклатимо убеден в пътя си на художник и вдъхновението му не зависи ни най-малко от търговския успех. Винсент живее като художник и умира като такъв. „Винсент в Брикстън“ е първата спирка в това пътуване и тя със сигурност е достойна да бъде видяна – с цветовете, думите и страстта на Винсент Ван Гог.