Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Произведение на изкуството, което ви провокира да покажете силата на въображението си - това е официалното обяснение на художника за всички, които ще се изненадат от разказаното нататък.
Срещу 15 000 евро през май месец тази година художникът Салваторе Гарау продава скулптура от въздух, наречена Io Sono или Аз съм. Правилно – той продава едно нищо и дали ще го наречем статуя, картина, пърформънс или абсурд, това не променя факта. Първоначалната цена на нищото е около 9 000 евро, но след наддаване щастливият купувач си тръгва с нищо за още по-голяма сума.
Художникът твърди, че празното пространство, което по неговото определение е скулптура, е вместилище на енергия и тя се съдържа невидима в мястото, което той е определил. Купувачът получава сертификат и изискване да „изложи“ произведението в незаето от нищо пространство в дома си с определена площ. Как се пренася там енергията не е съвсем ясно.
Салваторе Гарау е експерт в нищоваятелството – термин, който струва ми се му подхожда отлично. През февруари тази година на Пиаца Дела Скала в Милано той показва невидима статуя на „Буда в размисъл“, маркирана от квадрат от бяла скоч лента върху паважа.
През юни в Ню Йорк пред стоковата борса е поставено друго негово произведение, наречено „Афродита плаче“, също невидимо, но отбелязано с кръг върху тротоара, впрочем създадено с подкрепата на Италианския културен институт. „Вие не го виждате, но то съществува, създадено от въздух и душа.“ – казва Салваторе Гарау. След това той призовава към силата на въображението дори у онази, които не мислят, че имат такава сила. Ние с Елена май че също я нямаме.
Идеята да се продава нещо, което е на път да стане нищо, не е нова в изкуството. Когато през 1966 година Джон Ленън се запознава с Йоко Оно, той разказва за произведението от нейната изложба, което го впечатлява най-силно – ябълка, струваща огромната за времето си сума от 200 паунда, която зрителят да купи и да наблюдава как гние. Йоко казва, че Джон просто отхапва от изложената в галерията ябълка и точно такова отношение към това „произведение на изкуството“ си представя тя. В същата линия на творчество е и бананът на Маурицио Кателан, изяден от художника Дейвид Дейтуна в своеобразен пърформънс.
Особено изобретателен в областта на ефимерното е Урс Фишер, когото кураторите наричат „перфекционист на несъвършеното“. В началото на века той създава серия от произведения, направени от различни половинки плодове и зеленчуци – например половинка ябълка и половинка круша, които са провесени на найлонова корда и оставени да гният. Няколко години по-късно Фишер създава къща от хляб, която е направена от дърво и хляб, вътре живеят четири папагалчета, но разбира се те не могат да изядат цяла къща и тя започва да мирише. В по-късни инсталации на Фишер също участват плодове и зеленчуци, оставени да гният. Напълно в духа на „нищото“ е и инсталацията му You или „Ти“, която представлява огромна яма, която той издълбава в галерията на Кевин Браун в Ню Йорк, на цена от четвърт милион долара и за десет дни, без преди това да предупреди галериста за намеренията си. Конкретно тази яма не съм виждала, но съм била на изложба на Урс Фишер и преживяването е запомнящо се – дори с висящите на корда от тавана гниещи храни. За това силата на въображението ми стига.
Своеобразна реплика на Салваторе Гарау са пърформансите на руската художничка Lislub на крайбрежната Фонтанка в Санкт Петербург. На номер 132 на улицата има изоставен празен постамент, върху който някога е била статуя на цар Александър ІІ, демонтирана през 1931 година от болшевиките. Художничката го използва за своите изяви, като първо го надписва като „Никой І“. Надписът веднага е премахнат от властите, макар че е неясно какво пречи това на постамент, стоящ празен и изоставен от 90 години. Lislub веднага слага нов надпис, този път „Никой ІІ“, а след известно време и „Никой ІІІ“.
Изведнъж в художествените изяви се намесва друг руски творец, Андрей Мелников, който твърди, че през 2003 година е поставил на постамента надпис „Невидимия“. Това обаче е твърде буквално и несравнимо по-скучно от невидимата плачеща Афродита в Ню Йорк. Ако не друго, то на Гарау не може да му се отрече сила на въображението.
Погледнато от моята скромна гледна точка на почитател на изкуството напълно приемам да няма тежък символизъм, митологични препратки, впечатляваща техника на изпълнение, подтекст, даже приемам да не е красиво, да не е трудно и да не е сложно. Обаче не мога да приема да не е. Изобщо.
Явно е време е да включим силата на въображението или, както каза синът ми - да препрочетем "Новите дрехи на царя".
Comments