Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Никой на света не може да разказва за следобедите като Георги Господинов. В книгата си той пише, че спомените са най-отчетливи чрез ароматите, но никой не е измислил начин да ги запазва и възстановява, те живеят само в думите. Същото е и със светлината. Онази следобедна светлина преди залеза, която по един магически начин прави света златен и красив, преди да премине към меланхолия и някакво неясно чувство за необратимост, което усещаме дълбоко в душата си още от деца. Тази светлина, която Джон Сингър Сарджънт се опитва да улови в картина и която трае две-три минути в края на деня, в думите на Георги Господинов трае цяла една книга. Преди години в СГХГ имаше изложба за следобедите на социализма и едва ли е изненада, че концепцията беше на Георги Господинов и Георги Лозанов – при социализма целият живот беше като вечен следобед – ленив, застинал и с нотка на безнадеждност.
Следобедите са само едно от магическите, прекрасни неща в новия роман на Георги Господинов. Има в книгите му нещо, което ги прави едновременно много наши, български – а тази особено много – и в същото време валидни за всеки. Освен следобедът, в тази книга присъства и социализмът и може би точно това е лицето му, което искам децата ни да видят. Защото у Георги Господинов има една лекота, една незлобливост. Дори в огорчението му има красота на езика, самоирония, историите не са смазващи с песимизъм, отчаяние и обвинения, с които обичайно е обилно посипана родната белетристика. Разказът му се води от човек благ и умен и това прелива към читателя. Следобедите с тази книга са лечебни.
Както всички големи писатели, така и Георги Господинов и неговото алтер его Гаустин, са усетили духа на приближаващото време. Някои от идеите в романа са нищо по-малко от пророчески. Не случайно в бележките си към романа професор Каприев сравнява автора с прочутата средновековна светица, лечителка и мистичка Хилдегарде от Бинген. Факт от живота е, че в последните години на няколко места в Европа и в САЩ се правят опити да се възстановят места, напомнящи предишни исторически десетилетия, защото това действа много добре на възрастните хора с деменция. Не зная дали писателят е запознат с тази дейност, която е изцяло в сферата на медицината, а и книгата му е започната доста преди това, но началото й досущ преповтаря тази идея, което само потвърждава колко точно е отгатнал събитията. Носталгията към миналото, уви, далеч не е само в сферата на лечението на пациенти с нарушена памет. Ние живеем, и не от скоро, в епоха на подмяна на паметта и това се дължи именно на факта, че се помни лошо и малко. Там, където историческата истина, дори не голямата, а мъничката човешка истина, е забравена или премълчана, там се настанява подменената памет. За хубавото на „онова“ време, когато всички ходеха на море „с карти“ и нямаше бедни. Или за още по-онова велико време - „България на три морета“, което никой не помни, най-вече защото то не е и съществувало, но затова пък и то обилно ражда митове.
Средната част на книгата, тази с паметта българска, е страхотно забавна. Това неизбежно е смях през сълзи, но за всеки човек с поне малко чувство за абсурд тези глави са чисто удоволствие. Не искам да го развалям и с най-малък преразказ.
Краят е обяснимо горчив и очаквано отворен. Помните ли поне един край на книга на Георги Господинов? Не, защото те не са написани да свършват. Те са като следобедите, бавно угасват, с надеждата Гаустин да се върне със зората. Познавам Георги Господинов само чрез книгите му, но съм преживяла с тях, с него, едни от най-хубавите си следобеди. Започнете тази книга по заник, сега времето е подходящо за целта. Мисля, че това ще му хареса…