Елена Миланова Instagram: @byelenamilanova
От Били Макфарланд и неговия злополучен Fyre Festival (Netflix), през Елизабет Холмс от Theranos (минисериалът за нея The Dropout предстои през март по Hulu) и нашумелия случай на The Tinder Swindler (Netflix) популярната култура често е хипнотизирана от историите на измамници на доверието. В последните две седмици погледът е насочен към Анна Сорокин, известна още като „фалшивата наследница“, „германската наследница“ и „измамницата от Сохо“. Между 2013 и 2017 година тя убеждава висшето общество в Манхатън, че е богата наследница на име Анна Делви като отсяда в най-луксозните хотели, храни се в най-хитовите ресторанти, лети с частни самолети, сяда на първите редове на седмицата на модата и търси инвестиция за елитна фондация за изкуствата на свое име. Измисленият й свят се срутва, когато през 2019 година е заловена, а в момента е на свобода и наскоро сподели, че двете години в затвора са били излишна загуба на време.
Минисериалът Inventing Anna на Шонда Раймс можете да гледате в Netflix. Аз не бях правила 10-часов маратон с верижно гледане от години, но го гледах в първия ден на пускането и бях замаяна от тази история, и оттогава често мисля за това момиче. Как е възможно някой в днешната дигитална ера да успее да създаде такава персона и да убеди всички, че има наследствен фонд от милиони долари? Глупави ли са хората, които й вярват? Сериалът дава отговорите – откъде са й дрехите, как си проправя път в елита на Ню Йорк, как успява да плаща за скъпи ресторанти и апартаменти в най-луксозни хотели, частни самолети и яхти. Модата на Анна Делви (Джулия Гарнър) гръмна из списанията, костюмите на Лора Фрекон за минисериала са гледани под лупа и сравнявани със снимки от Инстаграм на истинската Анна. Сайтове като Elle например не се посвениха да дават съвети как да имаме „измамническата очна линия“, а в The Cut четох и материал как да изглеждаме богати. Всички харесват фалшивата наследница. Защото светът никога няма да се откаже от максимата fake it till you make it, просто защото тя работи. И на всичко отгоре е забавно!
Като оставя настрана приключението на Анна Делви, историята й задава един провокиращ въпрос – трябва ли да се движим изобщо по правилата, след като знаем, че никога няма да успеем и няма смисъл да имаме големи мечти? Никога няма да сме милионери и милиардери, никога няма да сме на яхти, никога няма да сме на частни самолети, да имаме подово отопление, което се регулира по температурата на тялото ни, никога няма да имаме нищо истински скъпо в гардероба си. Да, може би ще имаме една-две чанти или нещо с етикет в гардероба, но никога няма да сме като Онези хора.
В същото време популярната култура постоянно ни ги натрапва като еталон, посока, смисъл на живота, а социалните медии усилват това внушение докрай. Постоянно се говори на поколението Z, че трябва да мечтаят на едро, че всичко е възможно, че не бива да се ограничават в мисленето си, че могат всичко, стига да го „пожелаят“ и да го „визуализират“. Добавям и много модерната идея, че университетът е загуба на време, защото, ами ето – Стив Джобс е изоставил тази ретроградна институция. Аз изобщо не се учудвам, че Елизабет Холмс решава, че да се направят стотици хематологични изследвания от капка кръв е въпрос на „визия“ и привлечени капитали, и създава своята персона на млад гений ала Стив Джобс като облича черно поло. Не се учудвам, че Били Макфарланд не се отказва от идеята за Fyre Festival, дори когато разбира, че върху малкия остров за най-екслузивното парти в света не се хващат дори подвижните тоалетни, които трябва да се инсталират за хората, какво остава за вили, сцени и всевъзможни луксозни екстри. И всъщност не ме учудва, че дъщеря на беден руски емигрант в Германия може само от гледане на лъскави списания да създаде цял един свят, към който не просто да бяга в ума си, ами и който да е убедена, че й принадлежи и че е възможен.
Тя прави точно това, което й се казва – не се ограничава, има големи мечти и смело тръгва по един път, който обясним. Анна иска да има арт фондация на нейно име в „ей-онази“ сграда в сърцето на Манхатън, която струва 400 милиона, но това не представлява препятствие в ума й, защото го иска. И хаква системата, което е възхитително, тъй като ние чудесно знаем, че системата хора като нас никога не би ни допуснала по процедурния ред. Анна Делви знае, че вероятността да има това, за което мечтае чрез учене, работа и заем от банката е нулева, защото е никоя, няма необходимия произход и контакти, и затова се насочва към алтернативен път – играе истинските правила на хората, към които иска да принадлежи. А истинските им правила са толкова елементарни, че е чак смешно – в техния свят всичко е въпрос на познанства и доверие. Ако познаваш един, той ще те запознае с друг. Щом ги познаваш, третият ще ти се довери. И трябва да изглеждаш като тях, за да не будиш подозрение. Ако не беше една малка системна процедура, днес Анна щеше да има своята фондация в центъра на Манхатън. Честно казано аз й стисках палци!
През цялото време в тези 10 часа разказ тече един друг – ненатрапчив, но много въздействащ за това как Анна променя хората около себе си за добро. Героите, до които се докосва това момиче, получават куража, от който се нуждаят, за да направят крачката. Без да иска тя ги овластява, позволява им да повярват в себе си. Журналистката Вивиан (Ана Клъмски), която пише статията за Сорокин, научава, че ако се застъпиш за себе ще ти дадат ВИП достъпа и реабилитацията; момичето от хотела, което събира бакшиши в кутия, за да снима първия си филм и разбира, че така няма да стане и трябва да измисли друг начин; приятелката, която намира силата да поиска своето и да спечели от кошмарното си преживяване; фитнес инструктурката, която се научава да казва „Не“.
В историята на Анна Делви това е най-ценното. Не нейния краен (и все пак криминален) случай, а принципът. Ако искаш нещо в живота, спри да се оправдаваш, имай малко повече кураж и отиди да си го вземеш!