Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Обратно на житейската и литературна логика, първата книга на Джонатан Сафран Фойер се появява у нас чак сега. В България са публикувани три негови други книги, включително най-известният му роман „Ужасно силно и адски близо“, по който има и доста популярен филм. Филма, признавам си, не съм гледала, но книгата съм чела още в първото й издание – самият факт, че у нас се преиздава някоя книга вече говори достатъчно – и съм много голям почитател на този автор.
Първият роман е много специална книга. Моята теория е, че ако на големите писатели може да се прости някой и друг по-слаб роман (примери има предостатъчно), то първата книга трябва да е наистина много добра, за да намери подкрепа и издател. Обичам да чета първите книги на любимите си писатели и много често те са наистина отлични.
Така е и в този случай. В основата на това произведение е дипломната работа на Сафран Фоер по философия, посветена на съдбата на еврейските му баба и дядо. Към тази условно теоретична част е добавен и един пътепис за това как писателят отива в Украйна по следите на семейството си. Двете неща са еднакво важни в тази книга, която е абсолютно необикновена – и като език, и като сюжет.
Преводачката Петя Петкова не за първи път превежда Джонатан Сафран Фоер и името й с право е изписано на корицата редом с това на автора. Част от историята е разказана от името на украинеца Алекс на неговия специфичен, развален английски и преводът елегантно променя езика, без да го прави неразбираем или неприятен за четене, при това запазвайки напълно емоционалността на текста.
Джонатан пристига в Украйна, където негови водачи са Алекс, неговият дядо, който е шофьор на групата, но е сляп – не истински сляп, а просто вече неспособен да види каквото и да е светло и смислено в живота, както и кучето Сами Дейвис младши-младши.
Частта с пътуването из Украйна е абсолютно понятна за всеки, преживял 90-те в България. Приликите са смущаващи и точни. За американеца тази земя е толкова чужда и непонятна, колкото е неговата родина за украинците. И докато Джонатан обикаля из родните места на семейството си наслагвайки митове и фантазии, то за източно-европееца Америка еднозначно е две неща – долари и спасение. В един момент авторът отбелязва, че това е проклятието на глобализацията - копнежите по местата, където не сме. Вече никой не помни онези древни времена, в които хората са били там, където са и светът им е бил съвсем малък. Толкова малък, че никой от тях не е знаел къде НЕ живее.
Джонатан е дошъл в Украйна, за да търси Августина, която е спасила дядо му. Паралелно с историята на пътуването в наши дни се разказва и историята на еврейския щетъл Трахимброд. Тази част е поразително красива, абсолютно приказна и не може да се преразкаже с думи. Най-близкото, за което се сещах непрекъснато, са картините на Марк Шагал и неговия Витебск. Тук същото е нарисувано с думи.
Това е книга за една голяма историческа трагедия. След нея, като вълни в езеро, остават отгласите от случилото се в съдбите и семействата на оцелелите. Историята не може да се промени. Онова, което е важно, и което е поразително в тази чудна книга е вярата на автора, повтаряна отново и отново, че книгите могат да спасят света. Че историите могат да направят нещата по-поносими, да донесат надежда и да позволят живота да продължи.
В тази книга има 613 вида тъга, както твърди един от героите – от древната тъга на еврейския народ, дирещ мястото си по земята, до съвсем конкретната тъга на едно момче, което момичетата не харесват. По някакъв начин всички тези тъги се наслагват в една прекрасна, поетична история, която сама е доказателство, че книгите наистина правят света по-добър. Толкова ужасно много имаме нужда от това.
Comments