Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Има сериали, които оставят една надежда у зрителя, че ще се повторят и такъв беше първият сезон на „Големите малки лъжи“. Вибрация от него се чувства в „Отмяната“ – чисто нов (с премиера вчера) на HBO. Режисьорът Сюзън Биър („Нощният мениджър“) и сценаристът Дейвид Е Кели („Големите малки лъжи“) са специализирани в портретирането на луксозни психотрилъри, но тук и актьорският състав е с желязна репутация – Никол Кидман, Хю Грант и Доналд Съдерланд, който за мен е най-интригуващото присъствие, си партнират брилянтно.
Главната героиня Грейс Фрейзър (Никол Кидман) е психотерапевт, съпругът й Джонатан Фрейзър (Хю Грант) е педиатър онколог. Те живеят в бялата богата градска идилия на Upper East Side в разкошен апартамент, заедно със сина си Хенри (Ноа Юп), затворени в буркана на привилигирования им живот между няколкото улици в Манхатън, по които вървят и частното училище на Хенри. На пръв поглед са абсолютно щастливи – двамата имат кариери, много пари, тя изглежда много красиво с нейния бохемски елегантен гардероб изграден от цветни палта, много кадифе, сатен, коприна, чанти и големи златни бижута.
Грейс прекарва част от времето си с комитета от майки на съученици на сина си, за да организира благотворителни вечери, на които богатите нюйоркчани наддават хиляди долари за чаша вода. Основен дарител на училището Reardon е бащата на Грейс (Доналд Съдерланд), овдовял милионер, който живее в две-три орбити над стандарта на семейство Фрейзър и най-аристократичната част от Ню Йорк се вижда от пентхауса му.
Белият богат синхрон се нарушава, когато към групичката майки се присъединява младата и бедна Елена Алвес, чийто син е в училището, защото е стипендиант. Още на първата среща води бебето си и е ясно, че по никакъв начин не се вписва в групата и обстановката. Когато Елена е брутално убита, животът на семейство Фрейзър се обръща на 180 градуса. В поредица от 6 епизода се разнищва въпросът кой е убиецът и дали най-очевидният заподозрян е истинският убиец.
Един от проблемите, които виждам в този сюжет, е, че няма твърде много герои, които да заподозрем, а зрителите обичат да са детективи. Групата е камерна, очевидно всеки има някакви мотиви, но героите не са развити като тези в "Големите малки лъжи". Докато там зрителят прехвърля в ума си поне 10 образа, разгледани в дълбочина, тук те на практика са 2-3 и не знаем почти нищо за тях.
Основната мистерия зависи от тройката главни герои и най-вече Хю Грант и това как предава образа на Джонатан. Без да изпадам в спойлери, защото съм гледала вече първите 5 епизода, ще кажа, че той е изключителен в това да разколебава зрителя дали героят му е празна черупка с божествен комплекс или прекрасен човек. Неговите гримаси са много по-богати от тези на Никол Кидман (която вече има твърде много интервенции по лицето си, които възпрепятстват изражение различно от „много странно“). Тя също прави заявки, че има много под повърхността, но това някак си остава само в блуждаенето й по улиците и в безумния й поглед. Никол Кидман определено преиграва в доста от сцените, но аз отдавам това на интервенциите. Но Хю Грант с всяка разкривеност, усмивчица, всяко страдание, онова британско палаво очарование, всеки поглед и жест ни кара да се мятаме в съмнения. Подобен ефект има и Доналд Съдерланд, когото намирам за удивителен – зрителят постоянно се чуди какъв е този човек. Героят му прекарва доста време пред точно определена картина в музея и пред шахматна дъска, и сякаш там събира мислите си и си подрежда плановете. Той стои в опозиция на зет си като човек от старото поколение „suckers”, с когото шега не бива, но сякаш просто няма време да видим нещо повече от това, че обожава дъщеря си и внука си ( и мисли нещо).
И точно в тази пришпореност да се случват уж много неща във всеки епизод, виждам пропуснат шанс – 6 епизода са много малко (или твърде много, защото в тази му повърхностност сюжетът може да се побере и в един филм), а в 10 епизода можеха да развият повече героите.
Време е създателите на сериали да приемат, че „Големите малки лъжи“ просто никога няма да се повторят, както никога няма да се повтори Lost. Трябва да спрат да се опитват да ги повторят и да разказват нови истории в дълбочина, с повече психологически профили, с повече отношения и повече съспенс. Защото в крайна сметка дали убиецът е лицето Х или У има значение единствено, ако сме запознати с истинските мотиви и със същността на героя – не само да убие конкретната жертва, а и в случая с "Отмяната" да го направи по начина, по който го е направил.
Comments