Елена Миланова
Instagram: my_italian_days_
Condé Nast Traveler нарича Номадленд “любовно писмо към откритите пространства на Америка“. Безспорно такова намерение филмът има, защото ни напомня за най-романтичната страна на Америка, която, благодарение на литературата и киното в Европа сме издигнали в култ. Онези истории за самотното пътуването през тези необятни пространства, в които няма никой, освен теб и майката природа с дни и дни наред, контрастите от смяната на пейзажа от пустинен до планински и смяната на температурата от замръзване до завиране и най-вече онзи стремеж на американските пионери да се движат напред в неизвестното с надежда да открият и да положат основите на по-добър живот.
Но Номадленд не е такава история. В нея новите американски пионери са изхвърлени от американската система възрастни хора на 60-70 години, които са загубили работа в резултат на Голямата рецесия (световната икономическа криза) след 2008 година. Те не могат да се пенсионират, защото не са успели да натрупат необходимото преди кризата и не могат да работят нищо, което да им позволи да се пенсионират или да поддържат къщите и начина си на живот. Така, тези пионери на финансовата катастрофа в златните си години се скитат из Америка в търсене на сезонна работа, която да им позволи да преживяват в техните приспособени бусове и каравани. Те се засичат по пътищата в нещо като къмпинги за каравани насред трънаци и прахоляк, където все пак има ток и вода, и където се създава тази общност от себеподобни номади, където всички си помагат и се учат да палят огън, да сменят гума, да поправят ключалка, да се грижат за себе си и за ръждата по вана им. Те нямат пари и разменят предмети – абсолютно незабележими иначе предмети като чаша, запалка, отварачка стават важни и полезни.
Никой от тези хора не е воден от надежда за бъдещето, те нямат дух на откриватели, нямат план, нито имат посока, просто се скитат или по-точно въртят в кръг през годината между местата, където има някаква работа. Стари хора, работещи в големите халета за дистрибуция на Амазон, миещи тоалетни по бензиностанциите, копаещи картофи или камъни – каквото и да е, с което да се оцелеят деня. Няма никакво значение какви са били преди животът да ги изхвърли, а само кои са сега, защото за тях съществува само сегашният момент. Всичко друго е нежелано от умовете им. А това друго е един въпрос – какво ще стане с мен, когато микробусът или тялото ми започнат да отказват?
Но Номадленд не е отчайващо тежък филм и не показва само трудностите и личната драма на героите номади. В техния начин на живот има спокойствие, мир и дори вълнение – без тежестта на заемите, къщата, вещите те печелят онази американска свобода, описана от Марк Твен. Номадите създават искрени отношения, те отварят големи пространства в душите си, където навлизат природата, звездите, те стават по-добри хора. Четох, че Номадленд е сравняван с Лудият Макс, история за една постапокалиптична Америка, но без насилието. Наистина, едно от нещата, които определено ми минаваха няколко пъти през ума беше точно кога ще се появи насилието в този филм. Но такова няма.
Номадленд е вдъхновен от документалната книга на Джесика Брудер от 2017 година „Номадленд: да оцелееш Америка през 21-ви век“ и от радикалния номад Боб Уелс (който се появява на няколко пъти във филма, включително с невероятно силен монолог към края). Брудер прави изследването си като прекарва време с такива номади в Невада, Аризона и Южна Дакота и освен това консултира филма, така че някои от другите герои в книгата й са и герои и във филма. Режисьорката Клои Жао черпи и вдъхновение от филмите Уанда (1970) и Days of Heaven (1978). Разликата е, че нейният филм не води към някакво неизбежно бедствие, това е просто един групов портрет и портрет на времето, който е направен много интелгентно и с голям стил и майсторство.
И тук се появява Франсис Макдорманд.
В един полудокументален филм като Номадленд намесата на голяма холивудска звезда, вписването й в тази истинска среда звучи като някаква фантазия. Франсис Макдорманд е в ролята на измислената героиня Фърн – бивша учителка, жена в 60-те си години, която се влива в групата на това ново номадско племе от възрастни, след като губи съпруга си и всичко останало. Хората, които среща по пътя си са предимно истински номади с много ярко присъствие на екрана и тази скромност на ролята й, това изграждане на образа й, който не доминира, а подкрепя реални хора и изважда тях на преден план, е нещо върховно. Много по-добро от „Билбордите“ преди няколко години, по-величествено изпълнение е това. Тя почти не говори във филма, играе най-вече с израженията си. Болезнено се усеща чувството й на унижение, на пропадането на личното й достойнство, чрез тези очи, които се пълнят със сълзи всеки път, когато говори с човек от света извън общността на номадите. Всяка емоция, която минава през душата й, когато е с други хора като нея или сама, се усеща. Абсолютно покъртителен момент е, когато, насред прахоляка рецитира пред момчето, което обикаля пеша Сонет 18 на Шекспир – единственият момент, в който виждаме коя е била Фърн.
Аз абсолютно мога да разбера защо Франсис Макдорманд не си направи труда да си отвори лаптопа за да се покаже на Златните глобуси и дори сега, след като гледах филма, малко ме учудва, че се появи да си вземе третия Оскар – просто всеки намек за суета е безумен на фона на реалността за новите американски пионери.
Но пък се радвам, че с появата й фокусът пада и върху факта, че три жени разказват тази история – Жао, Брудер и Макдорманд по този фин, интелигентен, чувствителен, но в никакъв случай мелодраматичен начин, а това заслужаваше присъствието й.
Лично аз ще запомня и операторското майсторство. Вероятно и това са имали предвид Condé Nast Traveler, когато са написали, че филмът е „любовно писмо към откритите пространства на Америка“. Такова е. Особено в година, в която всички сме заключени между стените на домовете, показването на тези прекрасни, странни и огромни гледки на път, природа, хора, които безпрепятствено се движат и контактуват идеализира дори повече този начин на живот. През обектива на камерата виждаме защо американците носят този идеал за пътуване в гените си. Абсолютно не си заслужава да живееш живот, гледайки гледката през прозореца. Въпросът, че никое човешко същество не заслужава съдбата на този тип съвременни номади през XXI век.