Елена Миланова
Instagram: my_italian_days_
„Чия е тази песен“ на Адела Пеева излиза през 2003 година, а Make Hummus Not War на Тревър Греъм през 2012. И двата филма задават един въпрос – може ли музиката и храната да са основа на мир и разбирателство между хората. Отговорът за тези региони е – май не може, но трябва.
Адела Пеева прави филма си в едни доста различни от днешните времена, очевидно много по-бедни, много по-нетехнологични, някъде по времето на прехода, когато все още има трабанти в България, в Гърция май не са чували са български туристи, а Албания е още тера инкогнита. Авторката кръстосва прашасалите мизерни Балкани в търсене на първоизточника на една песен, която значи много за всички. Тръгва от Истанбул. За турците тази песен живее под различни форми – тя може да е кахърна, а може и да е марш, на който да се щурмуват стените на Константинопол. Тя е част времена, от които са останали само морето и небето, а всичко друго е спомен. В Гърция Адела Пеева слуша същата песен, с друго съдържание, изпята толкова прочувствено, че плачеш и ти, заедно с беззъбия грък, потънал в носталгия. Повечето срещи на Балканите Адела прави по кръчми и нещо като читалища, където живеят едни хора, за които закотвянето в миналото е много важно нещо. Всички са бедни и всички са горди. В Албания се среща с голяма певица, която не пропуска случая да поздрави народа си за умението да превръща болката в сила, а не в депресия, изпявайки същата, тяхната и само тяхна албанска песен. В Македония песента има различно значение, много чувствена и любовна и разбира се, че е тяхна, а в Сърбия – в Сърбия всички приемат за провокация дори най-малкия намек, че това е несръбска, а босненска песен. Колкото по-насам идва, толкова по на нож са хората – голи и боси по сливенските поляни, но готови да защитават химна на Странджа, ако трябва и с кръв, и с бесилки.
Няколко хиляди километра на изток се води друга битка. Битката за произхода на хумуса. Ливан, Израел или Палестина? В по-лек и хумористичен стил, който липсва при Адела Пеева, но с не по-несериозно отношение, авторът Тревър Греъм върви след писмени и неписмени свидетелства, стигащи дори до Стария завет. Отварят се дебели книги, почесват се умни глави, пробва се още и още хумус... Тревър интервюира от домакини, през готвачи и историци до министри, за да разбере къде точно е центърът и кой притежава хумуса? И всеки твърди, че хумусът е негов и само негов по същия начин, както ние твърдим, че сиренето, баницата и ракията са наши и само наши.
И някъде между „да се смея ли, да плача ли“ зрителят би трябвало да осъзнае, че в тези битки няма никакъв смисъл. Никой няма да спре да яде хумус, защото не бил негов. Никой няма да пее любимата си песен с друг текст, защото била на друг.
Музиката и храната са отражение на душите, те са на всички. Душите са си само наши и винаги са били. Ако едно ястие или една песен значат нещо за миналото ти, за корените ти, никой не може да ти ги отнеме. Храната и музиката пътуват с хората, с времето произходът им напълно се заличава, те преминават телени огради, те са способни да накарат хората да оставят оръжието, да седнат на масата, да чуят песента на другия, да я изпеят както я знаят или да кажат: „А моя хумус аз го правя с повече тахан!“.
Музиката и храната са мост, те са универсален език. Но от нас зависи този език ще е език на мира или на войната. За съжаление, през 2021 година, не отбелязвам някаква промяна в тази нагласа, че нещо ти принадлежи на теб и само на теб – робството, сърмите, песента и още много неща. Само по-богати сме станали. Може би сме на прав път.
„Чия е тази песен“ се намира в стрийма на HBO. Другият трябва да го намерите в мрежата или някъде в Youtube.