Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
В неопределено време, в една чакалня, в дъжда, седят Мъжът с вестника, Старецът с бастуна и Дамата с воала и чакат, а до тях Мъжът с виолончелото свири. Този странен квартет вече е по местата си с влизането на публиката в залата, като на сцената героите седят на същите столове като тези пред нея – тоест всички сме в една и съща чакалня. Дрехите на героите на сцената са черни, малко странни, елегантни, но извън всяка епоха, с много копчета, които намекват потенциал за промяна – не толкова в костюма, колкото у собственика му. Изобщо Марина Райчинова като автор на сценографията и костюмите се е справила отлично, както обикновено.
Очакването на публиката е музиката да спре и да започне представлението. Само че това не се случва, музиката продължава, и продължава, и продължава. Постепенно става ясно, че чакащите на сцената също започват да чакат това – музиката да спре.
В ролята на Мъжът с виолончелото е професор Анатоли Кръстев – вероятно най-талантливият виолончелист на България. Той и неговото виолончело играят ролите си феноменално – всички мелодии са натрапчиви, непознати за публиката, не се повтарят, като същевременно си личи, че са изсвирени от виртуоз и плавно преливат една в друга.
Трима души в една чакалня чакат неясно какво. Времето се простира пред тях към безкрая, постепенно става ясно, че Дамата с воала е там от предния ден. От учтиво невнимание към дипломатични реплики и после към дружеско съзаклятничество, тримата постепенно се обединяват около една цел – да накарат виолончелото да спре. Тази мисия започва да придава смисъл на чакането, дори смисъл на живота им. В постигането на тази дребна, но все по-важна цел, е впрегнат целият им арсенал – кокетството на Жената с воала, настойчивостта на Старецът с бастуна и хистерията на Мъжът с вестника. В ролите са Снежина Петрова, Марин Янев и Валентин Танев – идеалният избор за тези три роли, които изискват доста голям актьорски потенциал, включително и пластичен. Не мисля, че точни тези трима актьори играят заедно в момента в друга пиеса, така че дори това е отличен повод да се видят на сцена един до друг.
Препратките към „В очакване на Годо“ са видни доста рано в хода на пиесата. Едва след нея разбрах, че авторът Матей Вишниек е румънец, емигрирал във Франция и пишещ на френски език – тоест по-скоро е един нов Йонеско. Но и в двата случая гледаме пиеса на абсурда, в която има много повече въпроси, отколкото отговори, които зрителят остава да търси за себе си дълго след това.
Отличен театър – изобщо не в онзи смисъл, в който оценявам театралните си преживявания в последните години. Родният театър все по-често е склонен да се подвежда по вкусовете на публиката и дори по-добрите представления са някак „моно“, защото така е по-лесно за преглъщане – комедии, драми, трилъри, фарсове, мюзикъли, монолози – неизменно еднозначни. „Какво да правим с виолончелото?“ е труден за подвеждане към един жанр текст, защото предлага голям набор от емоции, някои от тях определено некомфортни. Затова пък припомня изчерпателно и убедително що е то истински театър. Преводът е на Огнян Стамболиев, постановката на Николай Поляков – иска ми се да изброя всички замесени. И браво!
Comments