ГРОБНИЦАТА НА ЕМАНУЕЛ ВИГЕЛАНД – ОТМЪЩЕНИЕТО НА МАЛКИЯ БРАТ

Елица Павлович

Instagram: @elitzapavlovitch

Снимки: Елица Павлович

На всеки две снимки от Осло едната е от парка Фрогнер. Гледките със статуите и металните порти, създадени от Густав Вигеланд, са известни на милиони хора по целия свят. Густав Вигеланд обаче е само половината от артистичен дует с огромна творческа мощ и въображение. Другата половина е по-малкия му брат Емануел, който живее в сянката на Густав, без да му отстъпва по талант, и понеже не успява да получи реабилитация приживе, оставя след себе си нещо невиждано, странно и неповторимо – своя собствен мавзолей.

Емануел е шест години по-малък от Густав. Той учи за художник в Осло и Копенхаген, след това усъвършенства стила си с пътувания из Европа, до Египет и Йерусалим, където изучава фрески и техники за рисуване. Основната част от работата на Емануел като художник са витражи за църкви и публични сгради, като той основава своя собствена школа за витражи, освен това рисува и фрески, занимава се с живопис и скулптура, където ясно личи влиянието на брат му. Негови витражи и фрески има в много църкви и публични сгради в Норвегия, Дания и Швеция.

През 1924 година кметството на Осло дава на Густав Вигеланд сграда с ателие до голям парцел, предназначен да се превърне в публичен парк, украсен с произведенията на художника. През следващите две десетилетия Вигеланд работи по този проект и така се появява парка Фрогнер, а мястото на художника в историята на изкуството е гарантирано.

Дали заради това или не, но през 1926 година Емануел решава, че ще си построи собствен музей, на собствен терен и започва строеж до студиото си на нова сграда, която отвън прилича на малка църква. Намерението на Емануел е да подреди вътре свои картини и скулптури, а тавана и една от стените да изрисува с фрески. През 40-те години, под силното впечатление от етруските гробници, които вижда при пътуванията си, Емануел променя намеренията си, зазижда всички прозорци на сградата и решава да я превърне в свой мавзолей, като я кръщава Tomba Emmanuelle или Гробницата на Емануел. Така този майстор на удивителни цветни витражи оставя след себе си сграда без нито един прозорец, затова пък изрисувана до последния милиметър и с удивително ехо, което повтаря до безкрай и най-тихия звук, така че дори шепотът се превръща в загадъчен шум.

Емануел Вигеланд посвещава на своя мавзолей много години и всичко до последния детайл изработва сам. Освен това пише текстове с обяснения към стенописите, за да се застрахова от прекалено остри реакции. В предверието на мавзолея му има изработени от него метални аплици и полилей, вратите са с метални барелефи и дори дръжките са във форма на гущер. Самият мавзолей е една огромна зала, в която се влиза през много ниска врата, над която се намира урната на художника – така всички посетители му се покланят. Урната му представлява издълбан яйцевиден камък, донесен от любимата му къща в Тьоме. Над вратата има надпис на латински “Всичко, създадено от Бог, е чисто“.

Тази уговорка не е случайна. Стенописите в мавзолея се казват Vita или „Живот“ и са нагледна демонстрация на това как се ражда животът. В огромната зала на мавзолея е тъмно, изричното желание на Емануел е светлината да е минимална, за да може очите на посетителите да се адаптират постепенно и така да откриват картините по стените. Най-старата и първоначално изрисувана стена съдържа и мъжки фигури, но основната част от рисунките са на жени и много деца, повтарящ се цикъл на раждане и пресътворяване на света.

Жените са голи и във всевъзможни пози, някои са току-що родили, но всички са абстрактни, еднакви във своята виталност, здрави и силни, никъде няма кръв, страдание или дискомфорт, раждането е само символично, сякаш механичен акт на мултиплициране на хората. Затова пък мъжете са измъчени, съсухрени и лишени от земната си сила. Самият художник, също гол, се е нарисувал и как работи и накрая – мъртъв, все още с палитра в ръка.

Преживяването в мавзолея на Емануел Вигеланд може да се опише също толкова приблизително, колкото неясна и подвеждаща е светлината в него. Усещането е странно, но и неповторимо – предполагам, че в крайна сметка Емануел е постигнал напълно желаната цел – никой, който влезе в гробницата му, няма да я забрави. Може би това е най-магическата тайна на Осло.