Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Хор "Бодра смяна", Япония, август 1991
Кент Нагано е диригент, в момента ръководи филхармонията в Монреал и филхармонията в Хамбург – онази, която прилича на кораб и я има снимана навсякъде. Кент Нагано е спокоен, винаги усмихнат и любезен, като типичен японец, макар че той всъщност е роден и израснал в САЩ. Родителите му са фермери в Калифорния. В близкото градче по волята на съдбата, доста непостоянна през миналия век, попада един беглец от съветска Русия на име Вахтанг. Благодарение на Вахтанг и неговата любов към музиката, всеки човек в града и фермите наоколо – абсолютно всеки – учи музика, пее в един от няколкото хора, свири на някакъв инструмент и посещава импровизираните концерти. В това крайбрежно градче в щатите всички са музикално грамотни. И затова – не случайно, а затова – от там тръгва един световно известен диригент.
Кант Нагано е ужасно зает, той живее и работи в два града на двата края на глобуса. Но всяка седмица в Монреал той отива и лично учи на музика децата в детските градини в по-бедната част на града. Музикантите идват с него, показват им инструментите си, а Кент Нагано им разказва за музиката и им помага да учат пиано, като търпеливо слуша неумелите им опити. Децата са толкова възхитени и превъзбудени от красотата и мелодиите, те се прибират и после, през нощта, пеят насън. Те смятат, че Нагано работи „директор на музиката“, те всичките искат да станат като него. Когато ходят на репетиции в голямата зала, те мълчат с разбиране, а малките им крачета не достигат до земята. Публиката на концертите в Монреал половината е от младежи. Наричат го „монреалското чудо“, но не е чудо и не е случайно. Кент Нагано е оставил тази добра следа, както го е учил учителят Вахтанг. За това разказва прекрасният филм „Мисията на Кент Нагано“ на фестивала Master of Art.
В България също има Кент Нагано. Ние – аз и Елена и стотици, хиляди други деца, сме децата на Лиляна Бочева от хор „Бодра смяна“.
Ние можехме, дори когато седяхме без краката ни да допират до земята, да пеем на латински – да знаем какво пеем! Да разбираме какво говори музиката и да следваме емоциите й дори там, където нашите детски умове не можеха да добавят нищо от себе си. Това винаги е било различно от света наоколо, а за нея – за Лиляна – в онзи стерилен социалистически живот, сигурно е било близко до невъзможното. Ние с Елена си говорим често за тази добра следа – никой бодросменец не е глупав, некултурен или лентяй. Всичко това се учи в детството и е достатъчен само един човек, за да остави добра следа.
Тази мечта е толкова голяма, че дори не смеех да я напиша – но аз наистина си мечтая всеки човек да иска да остави добра следа.
Да сподели или сътвори нещо добро, нещо прекрасно, мелодично или симетрично. Защото – да си кажем честно – каква следа остава от една критика, отричане, хулене, обида. Нищо – нито за този, който хули, нито за онзи, който чува.
Ние с Елена си имаме място за малки красоти и вярваме, че както за нас те са безценни малки знаци на нормалност – защото всяка от нас е най-пръв читател и най-голям фен на другата – така може и трябва да има и други такива места. Приятелски събирания само с добри теми, разговори с колеги с усмивка, случайни срещи без сарказъм във всяко изречение. Никога не е рано, нито е късно, нищо не е малко, нито недостатъчно. Просто да оставим една малка добра следа.
Comments