Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Най-вълнуващият музей, в който съм влизала някога, е еврейският музей в Берлин. След него Даниел Либескинд – сам от еврейско семейство, пострадало от Холокоста – строи още два подобни, в Сан Франциско и Копенхаген, също еврейски музеи, но нито един от двата няма мащаба и въздействието на берлинския. Либескинд разказва за сградите като места, в които можем да прекрачим бездната на времето и да стигнем до места, където никога не сме били. Неговите музеи са именно тези места – мостове през времето.
Еврейският музей в Берлин е изкуство само по себе си, той е история, въплъщение на чудото на оцеляването, той е път, който всеки посетител трябва да извърви. Всичко това е в основата на концепцията на Либескинд за архитектурата. За него тя е най-необикновеното изкуство, защото сред всички творби на изкуството, само тези на архитектурата започват своя истински живот не в процеса на сътворяване, а след него.
Без нас, без посетителите, без възприемащите и интерпретиращите архитектурата, тя не съществува. Точно това е и преживяването в Еврейския музей в Берлин – след лабиринта от бетон и метал, с остри ъгли и наклонени коридори, с високи кули с процепи вместо прозорци и стесняващи се клаустрофобично стаи, посетителят излиза в градината на мира, с маслинова горичка някъде в небето и усещане за усамотение и покой. Самите части на музея са кръстени на частите от Стария завет и Изходът е към живота. Когато отидох за първи път в музея, работеше само частта на Либескинд, в която почти няма експонати – тя самата е достатъчно интензивна като преживяване и след нея усещането за простор и свобода в Берлин е съвършено различно. Този музей наистина няма аналог и това не е само мое мнение, а може да се прочете в много от текстовете за работата на Даниел Либескинд.
Както стана ясно, Либескинд е от еврейско семейство, като родителите му се запознават в бившия Съветски съюз, но живеят в полския град Лодз, където Даниел се ражда през 1946 година. Още от дете той показва много таланти. Като съвсем малък се научава да свири виртуозно на акордеон и на шест годишна възраст изнася концерт за полската телевизия. Печели и стипендия заедно с друг виртуоз – Ицхак Пърлман. През 1957 година семейство Либескинд се местят в Израел, а от там две години по-късно – в Ню Йорк. Даниел учи в училище с научен профил, като същевременно свири и рисува прекрасно. Мечтата му да стане художник е попарена от майка му, която като типична еврейска майка с непоклатим прагматизъм му казва, че по-добре да учи архитектура, защото историята познава много архитекти, които са станали художници, но обратното почти не се случва. Либескинд прави точно каквото му е казала майка му, както винаги в еврейските семейства, но професионалната му квалификация като музикант, художник и учен дават голямо отражение в творчеството му.
Даниел Либескинд е феномен в голямата архитектура. Той започва професионалния си път не като практик, а като теоретик. За целта, след като завършва архитектура в Ню Йорк, където по собствените му думи обучението е силно прагматично, той заминава за университета в Есекс в Англия, за да изучава история и теория на архитектурата. След това става преподавател и автор на студии и анализи, които сами са като произведения на изкуството – в тях той произволно си играе с буквите, изписва редовете във всички посоки и включва цифри на най-неочаквани места. Разбира се той измисля сгради и ги рисува – скиците му са невероятно красиви картини, но сам признава, че произведенията му не стават за постройки в реалния свят.
Докато през 1998 година, когато Либескинд е вече на солидната възраст от 52 години, една от тези невъзможни сгради печели конкурса за построяване на Еврейски музей в Берлин и архитектът буквално за една нощ се събужда знаменит. Впрочем това е първият архитектурен конкурс, в който той участва в живота си. Сградата му в Берлин е част от комплекс, в който е включен и един малък и стар дворец, в който се помещава постоянната експозиция. Двете постройки са колкото различни, толкова и в симбиоза, и преживяването във всяка от тях е само по себе си завършено и съвсем различно.
Изобщо инкорпорирането на остри, асиметрични и сякаш счупени части в стари сгради става нещо като запазена марка на Либескинд.
В същия дух е направен и военния музей в Дрезден, който се помещава в стара казарма, в която сякаш е забита една стърчаща стъклена част. Това е един от най-известните музеи на Германия и странната пристройка на Либескинд има, освен другото, напълно прагматично оправдание – вътре се намира една от малкото оцелели ракети Фау-2 на Вернер фон Браун и този експонат е сред най-ценните в музея, но стърчи доста над покрива на сградата, така че се събира точно само в допълнителното крило.
За онези, които не са почитатели на немските музеи, името на Даниел Либескинд може би е известно от проекта, с който той спечели конкурса за възстановяване на пространството на мястото на двете кули на Световния търговски център в Ню Йорк.
Разказите на посетителите като цяло си приличат – първоначално шок и скептицизъм от видяното отвън, но след като влязат и преминат през мемориала, преживяването е толкова силно и трансформиращо, че напълно променя мнението им.
В общи линии това е и най-хубавото на музеите на Даниел Либескинд – те са като разказани истории, които трябва да се преживеят. Точно затова той е любимият ми „музеен“ архитект.
Архитектурата, казва Либескинд, е най-оптимистичното изкуство, тя се ражда от вярата, че светът ще оцелее и ще стане по-добър. И там ще останат музеите на Либескинд такива, каквито той иска да бъдат – неочаквани, емоционални и разказващи истории с острите ъгли на непреодолимата си дързост.
Comments