Елена Миланова
Instagram: my.italian.days
Между Артемизия Джентилески и Пабло Пикасо няма абсолютно нищо общо, освен че някои от моделите в картините им са седнали – позиране, което се развива по време на ренесанса (в класическото изкуство моделите са основно в изправени пози) първо при религиозните сюжети , а после и при светските портрети. Това е мотив, който на пръв поглед е прост, но дава много голямо поле за действие или експеримент. Художниците могат да се концентират върху невероятни детайли в облеклото на седящ модел, върху аксесоарите или пък да добавят различни елементи като музикални инструменти и други символични предмети. Всичко това е много важно за основната функция на светските портрети да демонстрират положение, въможности и определен лайфстайл.
Един от най-ярките примери за такъв портрет на имиджа е този на благородната дама Катерина Савели от 1620 година, който е рисуван по времето, когато Артемизия Джентилески вече е не само прославена наравно с Караваджо, но и е омъжена богата бизнесдама и майка на четири деца. Травмата (изнасилването от страна на съдружник на баща й художника Орацио Джентилески), която в младостта бележи психиката, физиката, репутацията и творчеството й, е зад гърба й, тя е оцеляла и е превърнала себе си и жените на платната си във волеви, силни личности, които не бродират, а размахват ками и се бунтуват срещу мъжкото насилие и тирания. В тези години Артемизия Джентилески е истинска звезда и вече може да си позволи да не бъде уплашена млада художничка, задушена от влиянието на баща й. Тя се е еманципирала и вече сама избира за кого да рисува. В случая това е римското семейство Савели, които поръчват порета на дъщеря си.
Целта на този портрет е да се види красотата на Катерина и да се подчертае нейния произход и богатство. Катерина е облечена в тежка черна кадифена рокля със златни бродерии, дантелена яка, огромни перлени обеци и гердан, рози и перлени украшения в косите. Изработката е много педантична, виждат се всички детайли по всяко възелче и бод на бродерията и се усеща дебелия златен релеф върху черното кадифе. Фонът е изцяло черен, за да може Катерина да изпъкне с бялото си лице, изящни ръце и типичен маниерен жест, розови страни и устни. Това, което прави този потрет още по-впечатляващ, е нещо типичното за Артемизия Джентилески, заради което хората се трупат пред картините й днес – Катерина не е нарисувана като нежна, послушна девойка, очакваща подходящия кандидат, а има силен поглед и, ако човек не знае на колко е години, може да й даде и десетилетия повече. Тя е зряла личност.
Столетия по-късно мотивът на седналата жена е използван отново и отново от Пикасо в продължение на двадесет години.
Без да се налага да промушва послания в изисквана от поръчители форма, Пикасо установява, че седящата жена му дава свобода да рисува в различни стилове и да изразява себе си.
Това са картини, които изобразяват способността на Пикасо да манипулира пространството, равнините и цветовете. Няколко такива портрета на седящата Дора Маар рисува в малкия си парижки апартамент през 1941 година, по време на нацистката окупация. На тях стените създават свиващо се, клаустрофобично усещане, понякога има червен прозорец, който препраща към войната, случваща се извън това малко пространство, чийто център е жената, която разделя външното от вътрешното – центърът който Пикасо може да контролира. Дори съвсем буквално. За портретите сам подбира тоалетите (повечето сини) и шапките й, които я отличават от останалите му музи. Тези шапки често придават игрив вид на картините и балансират строгостта, с която той представя нейните черти.
Връзката му с Дора Маар започва в последните години от тази с Мари-Терез Волтер. Двете са много различни – едната млада, руса, атлетична и чувствена, със слънчев и лек характер, а другата е „проблемна“ жена – силна, креативна, интелектуална, истински спаринг партньор на Пикасо. По времето, когато двамата започват връзката си, тя вече е абсолютно наложена като творец в средите на сюрреалистите. Жена, която е трудна за контролиране, трудна за обичане. В повечето си картини Пикасо се опитва да контролира жените. Според фройдистката психология това е „кастрационна тревожност“ – действителният или метафоричен страх на мъжа да загуби гениталиите си. За дребния мъж Пикасо чувството му за власт и гордост произлизат от „мъжеството“, а начинът, по който успокоява тревожността си, е чрез контрола на жените в живота и в картините му. Той обсебва дори лицата им – някои критици смятат, че лицето на Дора Маар в портретите й също е свързано с възгледа на Пикасо за света около него. Пикасо се тревожи за войната и това се отразява в изкривяванията на лицето й – асиметричните очи на модела придават на погледа й фина основа за тревожност. Той използва Маар, за да предаде собствените си емоции, свързани с войната и мъжествеността си.
Така двама художника, всеки уникален в своето време, рисуват тези седящи жени с различно отношение – докато Артемизия Джентилески се опитва да покаже жената и като личност, Пикасо сякаш няма такова намерение. Години по-късно Дора Маар ще каже: "Всички мои потрети на Пикасо са лъжа. Всички са Пикасо. Нито един не е Дора Маар."
Comments