Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимка: https://mlt.bg
Някои хора са дебели. Други са ниски, високи, стари, кривогледи, грозни. На трети пък цветът, полът, сексуалната ориентация не са „правилни“. И ако се върнем на дебелите – всеки от нас е „дебел“, просто наричаме своята различност с друго име и я осъзнаваме през различен дефицит спрямо абсурдните стандарти на обществото, на които и без това никой не отговаря.
Това общовалидно и затова някак банално обобщение е достатъчно изчерпателен пролог към пиесата на Нийл Лабют „Дебело прасе“, която има толкова самоочевидно заглавие, че за всеки зрител е ясно какво предстои да гледа.
Има само един начин да се превъзмогне очевидното съдържание и то е да се заложи на интересна форма. Ето тук режисьорът Стайко Мурджев, сценографът и костюмограф Никола Налбантов, композиторът Петър Дундаков и актьорите са направили нещо изключително – представлението си има свое уникално темпо, настроение и страст, които са абсолютно заразни.
Младият Том (Александър Хаджиангелов) работи нещо добре платено в модерен офис със собствен фитнес, разбира се. Колегите и колежките му са добре изглеждащи, бързо живеещи и пълни с предразсъдъци, маскирани като остроумие и високомерие. Всички неприятни крайности на съвременния градски бизнес живот са прекрасно пресъздадени от Картър (Георги Гоцин) и Джийни (Койна Русева). Цялото действие на пиесата е накъсано или оразмерено от динамични сцени на тренировки във фитнеса и това безсмислено, но отчаяно тичане, блъскане и мерене на сили с бездушните машини, идеално онагледява цялата атмосфера на офисния живот. На този фон Том се запознава с библиотекарката Хелън (Анастасия Ингилизова), която е спокойна, умна, нормална и да, дебела. Дебелината й е онази различност, която като стена се изправя между двата свята и двата живота на Том и в един момент той трябва да реши къде да застане.
Всички актьори са просто превъзходни. Образите им предполагат и предлагат цяла гама от емоции и те ги пресъздават отлично, въвличайки зрителите в толкова емоционално пътешествие, че краят е почти нереален, като пробуждане от сън. Този сън, в който сред забързани, изнервени, изваяни и вечно гладни хора се опитваме да намерим мястото и щастието си – този сън е и наш. Хелън е единствения нормален и симпатичен човек на тази сцена и аз знам защо – защото и аз, както повечето зрители, по мои си причини, също някога съм била „дебело прасе“. Много лично представление, за всеки.