Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Преди няколко седмици гледах отново последната екранизация на „Джейн Еър“ и понеже краят не е като в книгата, реших да си припомня как завършва точно романа на Шарлот Бронте. Прочетох последната глава и се почувствах разочарована. Нямаше следа от ефекта, който е предизвиквала в мен тази книга, казах си „ужас, това не става за четене“. Не ми харесва нито стила, с който е написана, нито думи в устата на Джейн Еър. Само в последната глава повтаря няколко пъти колко е щастлива да се върне да служи на господаря си... Но душата ми някак си не може да приеме, че днешните хора не се интересуват или няма да прочетат „Джейн Еър“ и си зададох въпроса има ли начин изобщо да четем старите класики без ужасно да се разочароваме? Има. Направих проучване и се оказа, че под повърхността на този вехт стил и тази романтична история, има един доста голям слой история и култура, които заслужават цялото ни внимание. За да стигнем до него като възрастни, трябва да се отдръпнем малко от романтичната нишка, да оставим настрана мистър Рочестър, черния му кон, предполагаемите еротични трепети на Джейн Еър – ценността на новия прочит е другъде.
През 1847 година, когато Шарлот Бронте пише „Джейн Еър“, издателят й я убеждава, че трябва да използва псевдоним. Тъй като Шарлот е жена, а това никак не е добре за продажбите, тя избира да я издаде под името Кърер Бел. По това време такъв текст, който да говори за дете от първо лице няма и затова на издателя му се струва логично да нарекат романа „Автобиография“. Книжката има тотален успех веднага, защото е нещо много ново – по принцип никой не се интересува от това какво е в главата на едно дете, на момиче, а най-малко на гувернантка. Ето защо, после наричат Шарлот Бронте „първият историк на личното съзнание“ и прабаба на Пруст и Джойс. Книгата е бестеселър и защото е посветена на писателя Уилям Такъри, на когото Шарлот Бронте много се възхищава и това създава неочаквана интрига. По случайност Уилям Такъри наистина има психичноболна съпруга, има и гувернантка, така че мълвата се понася, че той е мистър Рочестър, а това е автобиографията на неговата гувернантка.
Трябва да отворя и една скоба за превода. Важна част от възприемането на класическата литература и в частност на тази книга се дължи не на текста на Шарлот Бронте, а на превода. Не успях да намеря никаква информация за преводите на български на „Джейн Еър“, нито за преводачите, но пък намерих информация за трите превода на руски, които се разминават драстично в различните епохи, така че мога да предположа от близкия ни културно-исторически път, че и у нас е била подобна ситуация. Например, в първото руско издание от XIX век преводачът изобщо не е сметнал за необходимо да се цермони с писаниците на някаква си гувернантка и по-скоро е преразказал, а не точно превел интересното за него в романа. По време на социализма пък всички части с религиозни препратки (а те са страшно много, защото героинята израства духовно и морално, и религията не може да се отличи от нея) са посъкратени, за да не пречат на Партията. Едва в последното издание, което е на 20-ина години, книгата е преведена вярно с оригинала.
Всички знаем как започва „Джейн Еър“ – с десетгодишното сираче, което е оставено в сиропиталище, защото не е удобно. В институцията Джейн се среща между другото и с г-н Брокелхърст, който я убеждава, че тъй като е грешница и лъжкиня, съдбата й е да умре, на което тя отговаря нещо като, че в такъв случай ще се постарае да не умира, а той много се възмущава. От днешна гледна точка това звучи просто отвратително – да сплашиш 10-годишно дете със смърт и изобщо да го занимаваш със смъртта, а г-н Брокелхърст изглежда като гадняр и чудовище. Но всъщност, в средата на XIX век това е напълно в реда на нещата. По това време детската смъртност е много висока и децата от малки са отглеждани с идеята, че някое може да умре и че самото то може да умре. Свързана с това е и една от основните задачи на протестантството – да избие греха от възможно най-ранна възраст. Така че всякакви похвати за сплашване (включително физическо насилие и унижение) са ежедневие за децата. Физическото наказание не се случва изобщо само в сиропиталищата, то не подминава и принцесите – едната от дъщерите на кралица Виктория например има списък от 11 души, които имат право да я бият. От образователните институции боят официално изчезва чак в средата на XX век.
Освен вербално сплашване и бой, в реда на нещата е била и специална детска религиозна литература. Всъщност, такова понятие като „детска литература“ няма по това време, има единствено такива религиозни морални наръчници за деца. От книгата разбираме какво чете Джейн Еър – „Приказки от 1001 нощ“, определител на птици... все книги, които не са писани за деца, независимо че днес тези заглавия ги намираме в раздела за детска литература.
Джейн Еър е образована личност и това е отново много необичайно. Причината за това, че Джейн не е слугиня, а гувернантка е, че тя все пак произхожда от благородно семейство. За да й се даде някакъв шанс да не изпадне от социалния кръг напълно и все пак да има някакво право да стои в кьошето на салона, тя получава шанса да се образова в институцията. Джейн преподава основни неща по основни предмети, колкото възпитаничката й да може да си прочете името, да изсвири нещо на пиано или да проведе разговор на френски, за да плени нечие сърце. Проблемът при гувернантките исторически обаче е, че в един момент има много такива момичета като Джейн и се налага да им намират място веднага, без образование. Бог знае на какво са учили ученичките си, но явно на нищо, защото в рамките на няколко години става ясно, че някакъв стандарт трябва да се въведе. И именно класата на гувернантките поставя основата на женското висше образование, защото започват да се отварят училища за гувернантки.
Шарлот Бронте не може да избяга от темата за християнския морал, която в крайна сметка е от голямо значение за епохата. Но за пръв път в „Джейн Еър“ дете, момиче, млада жена разказва как се чувства и се възмущава от нещо от първо лице – от бой, от несправедливост, от социално разделение и порядки, от положението на жената в обществото. Това е един от първите романи, където героинята е изпреварила времето си с индивидуалистичния си характер, усеща се и нейната сексуалност (неслучайно по-новите екранизации се опитват да я направят по-еротична героиня и да се консумира по някакъв начин загатнатата в романа страст между двамата) и в крайна сметка това е максимумът феминизъм за средата на XIX век.
За мен най-големият конфликт в тази книга обаче остава не стила, вехтите думи, а това, че колкото и да е индивидуална, интелигентна и добра героинята й, Шарлот Бронте изглежда не устоява на натиска и задължително измисля начин Джейн да забогатее. Тази нужда да навакса социалния й статус, за да бъде одобрена връзката им от читателите на XIX век е разочароваща, независимо, че е напълно разбираема.
Comments