Елена Миланова
Instagram: my_italian_days_
През зимата на 1908 година Джордия О'Кийф влиза в галерията „291“ на Алфред Щиглиц на Пето авеню в Ню Йорк, заедно със своя приятелка, за да видят рисунки на Роден. Алфред Щиглиц е известен фотограф, открил галерията няколко години по-рано с намерението да смеси в нея ново американско фотографско изкуство с чуждестранна живопис и скулптура. Това е първата им среща, на която не се случва нищо, което да предизвести раждането на една от най-големите артистични двойки на века. Алфред е с 23 години по-възрастен и женен, а Джорджия си е селско момиче от Уисконсин, което няма никакво място в света на модерните галерии и изобщо в Ню Йорк.
Джорджия О'Кийф, Абстракция, 1915
Но нейни рисунки по-късно попадат в ръцете му чрез негов приятел, и организира нейна първа изложба (за която Джорджия вероятно изобщо не е давала съгласие). Това пък поставя началото на тяхната легендарна кореспонденция, която ще продължи в следващите десетилетия ежедневно и понякога по 3-4 пъти на ден (и понякога с писма от по 4 страници). Така, след тази първа година на разменени писма, през 1917 година Алфред Щиглиц организира друга изложба на Джорджия О'Кийф, този път с нейно разрешение. На нея показва рисунки и акварели, които тя му изпраща по пощата, както и някои писма. В замяна, Щиглиц й изпраща материали за работа, каталози и книги, и в известен смисъл контролира и управлява навлизането й в света на културата, но в началото се намесва плахо в нейното обучение от страх да не се загуби интуитивния гений на Джорджия, в който очевидно все повече се влюбва. Така започва и любовната история между двамата – той, изявен фотограф и собственик на галерия, тя, жена и художник със скромен произход, рискуваща да бъде определена завинаги от изборите на мъжете. Но това не се случва, защото Джорджия О'Кийф не е жена, която може да се командва.
Алфред Щиглиц, Дъждове, 1908
Тя се премества в Ню Йорк заради него, но не чувства нужда да се омъжи за него. През 1924 година той се разделя с жена си и настоява да се оженят с Джорджия и започват да споделят артистичен и духовен живот, в който тя изцяло разцъфва. Той й посвещава няколко изложби в своята галерия, като на практика това е първата американска художничка, която успява да се наложи в бизнес, който е изцяло мъжки.
По това време той отдавна не снима, но тялото й и дрехите „tomboy” го вълнуват и се връща към камерата за нейни портрети.
Алфред Щиглиц, Джорджия, 1918
Творческите търсения и на двамата се смесват, и докато Щиглиц се насочва към фотографската абстаркция, тя се приближава към крайните увеличения на цветята и черупките, с които е най-позната и днес. Двамата се влияят и от местата, които посещават – тя е дете на широките, открити пространства, а той е градски човек до мозъка на костите, за когото светът е Ню Йорк. И двамата са принудени да се следват един друг в тези странни за другия места. Алфред наема къща на езерото Джордж, за да снима, а тя рисува за пръв път градска среда.
Джорджия О'Кийф, Черен ирис, 1926
Сред тези градски платна е и Улица в Ню Йорк с Луна от 1925 г. – нощна гледка, в която срамежлива луна излиза иззад облаците и се състезава с много ярка улична лампа на преден план в картината. Като двама души в нощния Ню Йорк, които се карат за парче небе. Луната е много по-голяма от уличната лампа, но това в картината не личи, тя е потисната и рискува да бъде погълната.
След няколко години неговото задушаващо присъствие в живота й, а и аферата му с Дороти Норман, я кара да го напусне и да се установи в Ню Мексико, където намира нов дом в пустинята. Той не успява да я убеди да се върне у дома, въпреки че я моли за това във всяко писмо. Междувременно не си прави труда да крие връзката си с Дороти Норман и това хвърля Джорджия О'Кийф в депресия, която й пречи да рисува през цялата 1933 година.
След тази година осъзнава, че трябва да създаде света около себе си, както иска и далеч от болката, публичното унижение в името на себе си и здравето си. От 1934 година прекарва по пет месеца в Ню Мексико, а през 1940 година купува и къща в любимия си Ред Хилс. Всяка есен се връща при остаряващия си съпруг в Ню Йорк, за да прекара с него зимните месеци.
Алфред Щиглиц я напуска окончателно през 1946 година, когато й остават още 40 години живот, в които никога повече не среща човек с такова влияние върху нея.
Двамата продължават да поддържат кореспонденцията си с реки от мастило, размяна на снимки и недокосната от разпада на връзката им артистична и интелектуална страст.
コメント