Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Първата ретроспективна изложба на Джорджия О’Киф във Франция се казва просто с нейното име. Няма заглавие, няма мъдри мисли. За своя дълъг почти един век живот – Джорджия умира на 98 години и само последните пет от тях не рисува – тя е казала и показала толкова много, че е невъзможно и нечестно да се открои едно за сметка на друго. Въпреки това, изложбата започва с текст.
На последния етаж на центъра Помпиду ретроспективната изложба на Джорджия О’Киф започва от малка зала, направена като къща – семпла къща с четири стени, напомняща за нейното любимо ранчо. По външните стени на къщата са написани фактите за живота й и нейни цитати. Повечето отдавна са станали афоризми – че може с цветове и форми да каже онова, за което няма думи; че през целия си живот е изпитвала ужас, но той и за миг не я е спрял да прави онова, което иска; че да видиш цветето истински всъщност иска време, както приятелството иска време; че винаги е рисувала не каквото вижда, а каквото чувства. И така нататък – Джорджия е мъдра, талантлива и красива, красива до дълбока старост, както се вижда на снимките й, които се прожектират на стената на залата. Вътре в къщата са показани художниците, повлияли на Джорджия в началото на кариерата й, представени в галерията 291 на Алфред Стиглиц.
Когато Джорджия пристига в Ню Йорк през 1918 година, тя е силно повлияна от модерните европейски художници – Роден, Сезан, Матис – чиито картини вижда в галерията, както и от модерните американски художници и от снимките на самия Стиглиц, който е талантлив фотограф. Също в 291 тя се запознава с манифеста на Василий Кандински и той завинаги става част от личния и творческия й мироглед. Благодарение на връзката си със Стиглиц – художествена и лична – тя започва да излага картините си в галерията му, където има самостоятелни изложби всяка година и е първата художничка, включена в колекцията на музея МоМА. Изобщо към името на Джорджия О’Киф може да се добави много пъти определението „първа“, тя е знаме на феминизма в САЩ.
Всичко това са достатъчно популярни факти, защото Джорджия О’Киф отдавна е световно известна, а картините й са в най-големите музеи. Изложбата в Помпиду е подредена хронологично и разказва с образи много повече, отколкото и най-подготвеният зрител може да очаква. Картините на Джорджия са изумителни, те са нарисувани със сигурна ръка, категорични и успокояващи в своята вечност. В цялата изложба няма нито един портрет, нито един човек не присъства на картините й. Природата, в своето съвършенство, няма нужда от нас.
Изложбата започва с ранните картини на Джорджия О’Киф, когато тя рисува Ню Йорк, градски пейзажи или хамбарите в провинцията, където пътуват с Алфред. Следващата серия картини са цветята. Първата асоциация с цветята на Джорджия О’Киф са големите картини на тичинки, подобни на вагини, но в Помпиду има само няколко от тях, за сметка на други, прекрасни в съвършенството си огромни цветове. Има макове, нарциси и ириси, от които е невъзможно да откъснеш поглед.
През 20-те години Джорджия и Алфред виждат едно ранчо в Ню Мексико и по собствените й думи Джорджия се влюбва в портата му така силно, че чака 20 години, за да го купи и живее там до края на живота си. Портата е част от творчеството й през целия й живот, като я има на десетки снимки и картини, в Париж има само две, но едната от тях е на изхода на залата, символичната райска врата, през която Джорджия О’Киф отива там, където иска да бъде. А за зрителя няма никакво съмнение, че пустинята е нейното място. Всеки камък, кост и лъч светлина в Ню Мексико е нарисуван от нея. Тя казва, че носи костите у дома си, защото няма цветя, а й трябват обекти за рисуване. Костите на картините й са красиви, някак неизменни в своето съвършенство. Отделна тема са пясъчните хълмове, във всички часове, във всички цветове, както и постройките на малките църкви и камбанарии.
В живота много рядко, а в изкуството почти никога, има истински щастливи хора. Тази изложба разказва за живота на една щастлива жена – намерила своето място на безкрайно вдъхновение и радост, пресътворила го за нас чрез изкуството.
Благодаря ти, Джорджия!
Comments