Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Има ли нещо красиво в стара крепост, достроена в наши дни? Мога да отговоря с две думи – не и не.
В медиите изобилно се осмиват гигантските статуи в Скопие, но за мен има много малка разлика между тях и безумно „реставрираните“ крепости като Шуменската, Кракра или Цари Мали град – кой изобщо е измислил това име? Да се надстроява буквално с тухли „итонг“ нещо старинно е връх на кича и комплексите на една малка държава да покаже нещо, което просто вече го няма.
Първата реставрирана и възстановена крепост в България вероятно е Царевец. Впрочем това е добър пример, който изглежда не се ползва за модел. Карел Шкорпил прави разкопки там още в края на ХІХ-и век и през 30-те години на миналия век е реставрирана първата порта на главния вход. При социализма усилията са много по-системни и ръководени от най-високо ниво, като е смешно как в уикипедия за ръководител е посочен Пенчо Кубадински за когото е известно, че е почти неграмотен.
Така или иначе с достатъчно средства и усилията на специалисти от всички необходими в случая звена като археолози, архитекти и художници, постепенно е възстановена някаква част от комплекса. През 1985 година хълмът е увенчан с патриаршеската църква „Св. Възнесение Господне“ и кулата звънарница към нея, които са сполучливо направени повече като обект на изкуството, отколкото като старина. Цялостното впечатление от Царевец е добър баланс между възстановени части и руини, така че да има простор на въображението, но и да има какво да се обиколи и разгледа.
Толкова по-тъжно е, че точно отсреща се намира църквата „Св. Четиридесет мъченици“, която е просто еманация на кича и великобългарските бълнувания. Първоначалната история на мястото е важна и много значима за българската история – храмът е построен от цар Иван Асен през ХІІІ-ти век, в чест на победата му при Клокотница, там цар Фердинанд обявява независимостта на България. В момента всичко във и около храма е толкова лустросано и натъпкано с безумни артефакти, че е смешно и отблъскващо и ефектът е по-скоро обратен на търсения. Интересно чие хрумване е в църквата и около нея да се сложат монументални – и фалшиви – саркофази на българските владетели, част от които дори не са християни и символиката е абсолютно неясна, както и да се изложат вътре Асеневата колона, Омуртаговата и тази от крепостта Родосто.
Цялото това смесване на храм и музей, на старо и ново, на истинско и фалшиво, води до обезценяване на първото за сметка на второто и в крайна сметка до заличаване на духа на мястото.
Изобщо няма да започвам с крепостта Цари Мали град, този археологически Дисниленд. Всичко там, включително музейните експозиции, са в най-добрия случай компромисни от историческа гледна точка. Подобни места в България има не малко и изглежда ще стават все повече – само хвърлете един поглед на грандоманските планове (и строежи) в първите български столици.
Всичко това струва пари, и то не малко. Въпросният комплекс Цари Мали град включва зони за отдих и спорт, въжена линия за туристите.
Всяко дострояване на крепост или храм е свързано с много големи разходи. Не е ли по-честно и отговорно да се инвестира в допълнителни разкопки и консервация на откритите останки. Може и да не е толкова атрактивно и впечатляващо като мащаб на съоръженията, но е исторически правдиво и далеч по-интересно.
Точно това е за мен големият проблем – цензурата върху въображението на посетителите.
Пълното застрояване и възстановяване до последната керемида напълно изключва възможността ние сами да довършим картината. Да използваме фантазията си и да си представим улиците и къщите, храмовете и пазарищата на един древен град. Всеки да си има своя Плиска и Кракра, своите емоции от „Св. Четиридесет мъченици“.
Ясно е какви са двете цели на фалшивите крепости – патриотична гордост и входни такси. За съжаление и двете липсват при реставрирането на старите къщи и затова безценни сгради се рушат в цялата страна. Впрочем точно същите хора, които строят с квадратни тухлички крепости са тези, които сменят с алуминиева дограмата на къщи ар деко, строени преди сто години.
Има толкова красота, загадки и история в историческите паметници, старите църкви и сгради, в несъвършенството на вече остарялото, изхабеното, древното. Старото не е съвършено, то не е лъскаво и красиво като за списание. Обаче е вечно – заварили сме го и ще ни надживее.
Не може ли да дадем шанс поне на хората след нас да съпреживеят цялото му несъвършенство?
Comments