Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Ако окото ви проследи този изглед на процесия от гондоли към катедралата Реденторе във Венеция ще стигне до импресионизма. Автор на тази картина е Джоузеф Търнър, един от най-изявените художници на романтизма и една от най-значимите фигури в британското изкуство и пейзажната живопис. Неговите венециански изгледи са връхната точка в кариерата му, а конкретно тази е наречена „Депозиране на трите картини на Белини в църквата Реденторе“ (1841 г.) и е и най-значителната ( и голяма по размер). Тази картина е изключително смела, в нея има абстрактни щрихи, които придават особена атмосфера и светлина, която е пътводител за следващите поколения художници като Моне и Матис, според които Търнър е връзката между традицията и импресионизма.
Търнър е изключително начетен и компетентен художник. Той не само посочва бъдещето, а прави мост с предшествениците му, от които се влияе силно и изучава задълбочено. От великите френски пейзажисти като Никола Пусен и Клод Лорен до изучаване и следване на Рафаело, Рембранд, Бернини и много други. В късните си години Търнър е много повлиян от работата на Каналето, и подобно на него е силно привлечен от Венеция. За разлика от пейзажите на Каналето, неговите са от по-нисък ъгъл, което му позволява да се наслаждава на светлината и отраженията във водата. Другата разлика е, че докато за Каналето моментът, точността на времето са много важни, за Търнър не е така – той съчетава съвременни (за времето си) забележителности като фаровете на пристанището Сан Джорджо Маджоре с фигури, които напомнят неопределено минало.
Най-великото е, че независимо че картините му от Венеция са върха в творчеството му, той изобщо не отделя много време на града. Прави 3 посещения – през 1819, 1833 и 1840 година. Търнър изучава много по-подробно Рим и Кампания от Венеция, където първия път прекарва само пет дни. Даже се знае, кога е пристигнал, на 8 септември, защото е добавен в ежедневния списък на пристигащите в града в местен вестник. На петия ден си тръгва, изпълнил четири скицника със 160 страници скици с молив, които ще се превърнат после в акварелни търсения на венецианската светлина. През 33-та пак прекарва толкова във Венеция, като се задължава поне една от скиците да превърне в акварел, който да покрие разходите на покровителя му Хю Андрю Джонстън Мънро. Последното му посещение, най-важното е през 1940 година е десетина дни (все през септември) и се съсредоточава върху Канал Гранде и водата на Венеция. Отива си с над двеста скици и сто и петдесет акварела, които стават отправни точки за неговите маслени картини от 40-те.
Настоящата картина е най-голямата венецианска картина от този период и не е само пейзаж. Търнър изобразява въображаема сцена, не документира историческо събитие, вероятно с идеята да почете стария майстор Джовани Белини. Всъщност трите картини в гондолите не се намират в църквата, нито пък са на Белини, но със своя пейзаж Търнър показва уважението си към италианските художници от XV век. Независимо, че картината също така е рисувана в ателието на Търнър в Лондон, тя излъчва уникалните качества на италианскта светлина. За да я възпроизведе, някои от картините му са върху сива хартия, която по-слабо отразява повърхността.
Картината е от една страна грандиозна и традиционна, но от друга е нарисувана с фини, крехки цветове и е уловила тази мека, нежна светлина. Приета е много добре от всички с изключение на традиционния враг на Търнър, списанието Blackwood, които явно не са могли да измислят нищо негативно за казване и затова пишат, че такава картина може да се хареса само на дете, което има вкус към позлатени меденки. Какъв чудесен комплимент!