Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
„Когато човек си тръгва, трябва да има някой, на когото да каже че…“
Още мисля какъв отговор мога да дам на тази загадка. С подобни изречения, изписани върху голяма светеща стена, започва представлението „Електра тук и сега“, постановка на Василена Радева, по текста на Маргьорит Юрсенар „Електра или свалянето на маските“.
Залата на Топлоцентрала (която в хладната есенна вечер е само централа) не е театрален салон и при влизането на публиката актьорите са вече на сцената, която е на нивото на зрителите. Актьорите са млади, за мен непознати, в началото са облечени в черно, с „говорещи“ надписи върху тишъртите. На стената зад себе си те пишат върху големи бели листи, а в бялата светлина над тях се изписват въпроси, мисли, нахвърляни фрази. След това част от актьорите разказват истории за бащите си. Историите са вълнуващи, тъжни, звучат като истински. В анонса на представлението пише, че то е плод на една година работа с актьорите, значи тези истории може би наистина са истински или поне взети от живота, не задължително от актьорския живот. С това интересно начало и подчертано личния елемент, представлението започва интригуващо, като ми напомни много за „Орфей“ на Йерней Лоренци в Народния театър, но докато там тази „лична“ актьорска част е в средата на действието и някак му дава лекота, в историята на Електра подобен увод ми седи като кръпка – спокойно може и без него или пък може условно да се пришие на всяка друга постановка.
След историите за бащите актьорите се преобличат и започва същинското представление. Електра, прочута почти колкото Едип – и двамата са дали името си на специфични взаимоотношения с родителите – е доста известна трагична героиня. Баща й цар Агамемнон е убит от любовника на майка й цар Егист, със съучастието на майка й. Електра урежда бягството на брат си Орест, на когото разчита когато порасне да отмъсти за баща си и за самата нея, държана като робиня в двора на Егист, омъжена за прост селянин. Пиесата показва нощта на отмъщението, като текстът е достатъчно осъвременен, за да е интересен и почти злокобно актуален. За актьорите със сигурност е доста сложно да играят на почти празна сцена толкова абстрактна трагедия, но те се справят отлично.
Ролята на Електра се изпълнява от три актриси, като една от тях е видимо по-слаба от другите две. Това личи особено много и на фона на останалите актьори, до един много добри, като Егист е просто превъзходен. Добрите актьорски изпълнения правят представлението много смислено и запомнящо се преживяване, а с толкова странен текст това е голямо постижение.
И ако има нещо, което категорично не ми хареса, това не слабата трета Електра, а песните. Нямам никакво обяснение, освен лошото влияние на филмите на киностудиата Дисни, кому е нужно в ключови моменти на пиесата героите да запяват някакви поп песни на английски? Сладникавият текст на песните очевидно идва да подчертае силните им чувства, но публиката не е длъжна да разбира този текст, а изпълненията сами по себе си очевидно не могат с кой знае каква емоционалност да изразят желаното. Тези вметнати песни, за щастие само няколко – са абсолютно не на място в представлението и му придават водевилен привкус.
В рамките на една седмица това е второто представление, което гледам в алтернативно пространство за театър, след „Морфин“ в Alta art room. И двете места, както и постановките, са чудесни – различни като усещане. Прекрасно е, че има все повече нови места за изкуство и дано се умножават. Само без песнички, моля!
Comentários