Елена Миланова
Instagram: @byelenamilanova
Елена Карамихайлова е една от най-известните български художнички след Освобождението и ми е особено интересна, заради нейните европейски машрути и дамски портрети, а също така донякъде и поради факта, че личният й живот е мистерия, а живее 85 години (умира през 1961 г.)
Къщата, в която е живяла в София, се намира на ул. "Кракра" 11, където сега се намира Съюза на архитектите. Има нейна плоча, но не се вижда лесно и не от улицата. Това е една от най-знаменитите къщи в София – построена е от нейния брат хирурга Иван Карамихайлов – човек, получил образование в Робърт Колидж и специализация във Виена, който се жени за англичанката Мери Слейд. С помощта на тъста си Карамихайлов купува къщата, която има само един етаж и строи втори. Там е клиниката му, където практикува и се прочува с това, че бедните се лекуват безплатно. А на първия приема да живее сестра му Елена, след като се прибира окончателно в България от европейските си странствания, и където й прави ателие, където да рисува. В тази среда е отгледана дъщеря му Елисавета Карамихайлова, която е първата жена професор по физика в България, пионер в изследването на радиоактивността в света, доктор от Виенския университет и магистър на университета в Кеймбридж.
Елена Карамихайлова е родена през 1875 година в Шумен и е едно от четирите деца в семейство на известен и заможен търговец-бакалин и наследница на кожухар. Търговията на баща й е достатъчно развита, за да притежава хан, както и коне и файтони, с които се пренася и пощата в района и е осъществявана връзката с железницата във Варна. Така че семейството е в състояние да осигури най-доброто за децата си – първо най-добро училище в Шумен, а после всички са изпратени в Робърт Колидж в Цариград, момичетата включително. Точно там Елена научава английски, но не напредва изобщо с рисуването, защото този прочут колеж няма никаква традиция в обучението по рисуване. Веднага щом се връща в Шумен, баща й я изпраща във Виена, където учи в единствената художествена школа достъпна за жени – тази на словенеца проф. Треблов, а от там отново се завръща в Робърт колидж за две години, този път като преподавател по рисуване, където е предпочетена пред италианския придворен художник на султан Абдул Хамид II.
Автопортрет с котка, 1915 г.
На 24 години Елена вече има завидна биография на европейски пътешественик, а през 1899 година се премества в Мюнхен за десет години, за да учи живопис по-сериозно и да се превърне в художник на т.нар Мюнхенска школа със собствено ателие. Това я превръща и в първата българска художничка с академично образование. По това време импресионизмът вече е смятан за демоде и експресионизмът е по-актуален, но Елена се придържа към духа на импресионизма, който повече подхожда на замечтания й, спокоен темперамент. Няколко години по-късно се прибира в Шумен, за да замине веднага отново в Мюнхен, откъдето се връща в България и се установява в София през 1910 година. Интересно е, че когато за пръв път излага картини в София на „Аксаков“, творчеството й се приема за твърде модерно и неразбираемо. След избухването на Балканската война, тя отново прави европейска обиколка, заедно със сестра си Магда, като първо отиват в Париж, а от там в Мюнхен, Виена и обратно в София, където Елена живее именно в жилището на брат си Иван Карамихайлов.
Като художник Елена Карамихайлова става известна с портретите на своите близки, сцени на открито, натюрморти и цветя – все картини, които излъчват носталгия и са в топли цветове. Тя е от първите представители на българския импресионизъм и е от първите български художници, които рисуват цветя (по това време такива в българската живопис почти отсъстват).
Нейната живопис е много нежна и дамска и е поглед към друг вид живот на българки от началото на XX век с непълно европейски лайфстайл – образовани, заможни, лесно преминаващи културните и физически граници на континента. Модерни жени, които се разхождат и четат книги около Боденското езеро, приготвят се за бал или се наслаждават на гледки.
През живота си Елена излага малко картини на малко места, но това не значи, че остава анонимна – тя е една от основателките на дружеството „Родно изкуство“ през 1920 година и участва редовно в организирани изложби. Днес художествената галерия в Шумен носи нейното име. Галерията съхранява 20 нейни творби, включително един от двата й автопортрета (другият е в НХГ).
Не се знае как е живяла в последните 20 години от живота си при „народната власт“, но фактът, че през 1955 година е наградена със званието „Заслужил художник“ може би показва, че все пак е била пощадена, въпреки произхода си.
Дали е имала любов в живота си – към мъж или към жена – няма как да знаем, защото „стара мома“ съвсем доскоро е било достатъчно да каже всичко, без да обяснява нищо.
Елена се усеща само чрез картините й. На тези, които все пак се намират в интернет, няма нито един мъж, нейният свят сякаш е изцяло женски, спокоен и на пръв поглед безгрижен, но малко тъжен и носталгичен. Но на мен ми се струва, че тази жена е била с тиха, но силна воля и никога не е изневерила на себе си. Знаела е какво иска и как го иска. В нейната история никой не я омъжва за никого на 18, тя има будни родители, които я оставят да живее, както е решила и вижда голяма част от видимия за България по това време цивилизован свят и, макар и късно, внася този „твърде модерен“ стил, импресионизма, в родината си. Най-възхитителното за Елена Карамихайлова, е, че е съществувала каквато е, с това дори днес малцина могат да се похвалят.
Comments