Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Музеят Леополд е най-виенският музей – в него историята на града е разказана по удивителен начин чрез текст, мебели, дрехи, снимки и най-вече картини, разбира се. В Леополд става ясно как се е появила Виена такава, каквато си я представяме – средище на творци и музи, културен център на Европа и света. Абсолютно невъзможно е да се разкаже дори накратко за този музей, а и за три посещения съм успяла да разгледам по-подробно само три от четирите етажа. Всеки път си отнасям нещо малко и важно за мен, което ми дава фокус и смисъл и е като лична история, с която свързвам Виена. Този път това е танцьорката Моа Манду.
Моа се запознава с Егон Шиле чрез неговия приятел и колега Ервин Осен и в музея Леополд има две много известни картини, на които са я нарисували двамата художници. Освен това тя присъства със снимки и истории, неразделни от живота на Шиле и неговата епоха.
Моа Манду е босненка по произход и това е почти единственото сигурно нещо, което се знае за нея. Образът й е останал в историята много по-отчетлив от нейната история. Шиле я рисува много пъти и за разлика от всичките си други модели, когато рисува Моа той винаги изписва нейното име с главни букви точно до нея. На любимия ми портрет Моа е нарисувана с цветна дреха, която заема почти цялата дължина на платното и с толкова настойчив поглед, че сякаш пронизва зрителя. Това, че тя е изпепелявала с погледа на черните си очи е описано от критиците още приживе.
Портретът на Олсен е поставен в залата точно до този на Шиле, защото двата са толкова различни, че няма нужда да се боят от това кой ще засенчи другия. Моа е гола до кръста и гледа дръзко и нахално. Нейните танци често са описвани като ориенталски и варварски, а тя на картината е самото въплъщение на чужденката – разкрепостена и готова на всичко. Освен това е много, много красива.
Моа Манду е много близка с Осен, който е наричан „художникът на театъра“ и по една от съвместните им снимки личи, че двамата са били еднакво ексцентрични. Именно Осен е и причината Шиле да насочи вниманието си към голите тела, като двамата често се рисуват взаимно. А босненката Моа става част от историята изкуството с тяло, лице и име – това е дадено на малцина.
Поводът да посетим Виена всъщност беше новата Албертина, наречена Албертина Модърн и посветена на модерното изкуство.
Тя се намира точно до легендарната сграда на Обществото на любителите на музиката, от където се излъчва новогодишния концерт на филхармонията и преди да стане музей е била изоставена сграда. Отвън е запазена старинната й фасада, както и разкошното стълбище вътре, но залите са лаконични и без никакви украшения – модерното изкуство изисква големи пространства и изкуствено осветление.
Колекцията е по-скоро предсказуема и не много голяма, но покрива основното за любителите-непрофесионалисти. Има доматената супа на Уорхол, портретите му на Мао, скелетите на Марк Куин, които правят секс и няколко много типични произведения на любимия ми Анселм Кийфър, които напълно са обсебили една част от музея. Може би по-забележителна е голямата колекция от картини на Георг Базелиц, които сами по себе си са огромни и тези странни фигури, обърнати надолу с главата веднага привличат вниманието.
Само че експозицията на Албертина Модърн в момента не се казва с името или творба на никой от тези световно известни мъже художници, а е кръстена на една жена – Фиона Рае и нейната картина „Страната на чудесата“.
Фиона не е точно неизвестна художничка, всъщност преди десет години тя е назначена за професор в Кралската академия в Лондон и е едва втората жена-професор в академията от основаването й, а и преди това е доста успешна художничка, протеже на Деймиън Хърст. Картините й приличат на магически сънища и Алиса със сигурност би се изкушила да попадне вътре. Освен това е трудно да се види на снимка, но всяка нейна картина е много голяма по размер и нарисувана с различни материали, така че структурата е много интересна.
Идеята на цялата изложба е да бъде една Страна на чудесата за посетителя – да го заведе в нова реалност, в която има и весели, и страшни неща, да провокира реакции и емоции, понякога неочаквани.
Кураторите цитират Дени Дидро, който казва, че изкуството трябва да ни компенсира за изгубените светове. Последната година ни отне много и изкуството може да ни го върне защото, ако трябва да цитираме друг известен мислител – Чешърския котарак – „Тук всички сме луди“. Лудостта на Фиона Рае е цветна и приятна – струва ми се много справедливо да назоват изложбата на нея.
Comments