Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Снимка: https://www.theater.bg
Създаден като авторско представление на един млад актьор от Враца на име Димитър Живков, почти десет години по-късно спектакълът „Живак“ си е все така забавен, приятно импровизиран и чудесно изигран. Неочаквано, но към положителните му качества се е добавило още едно – носталгията.
Гледах за първи път „Живак“ преди около осем години, тоест скоро след създаването му. Видяното на сцената ме развълнува и разсмя до сълзи, стори ми се, че младият и напълно неизвестен за мен автор и актьор Димитър Живков влага в образа на героя си Здравко цялото си сърце. Историята проследява пътя на сирачето Здравко, здраво и честно момче, отгледано от баба си на село, от родната къща до големия бизнес, където никой не знае и не помни от къде идва шефът. Премеждията в младежкия му живот като казармата, влюбването в момичето от магазина в селото, огромна сватба с пиян поп и маси на улицата – всичко това изглежда леко екзотично, но не и непознато, а само ужасно смешно и малко преувеличено.
Днес, от дистанцията на изминалите не много на брой години, Здравко от сцената сякаш говори за друга вселена. Големи семейства, москвичи и лади, годежи и сватби с оркестър и народни хора, приятели от казармата – изминало е още едно поколение, за което тези неща не значат нищо. Здравко, трогателен и влюбен, рецитиращ „Господи, колко си хубава“ на Христо Фотев на северозападен диалект, е като някой далечен роднина, дошъл от друго време. Това никак не променя плюсовете на представлението.
Димитър Живков все така играе Здравко – и около тридесет и пет негови роднини и приятели – с цялата енергия и страст, на които е способен. Умението му да импровизира е удивително и добре подчертано от изобилното и на моменти леко прекалено прехвърляне от роля в роля. Самият сюжет е малко като съшит с бели конци – за добрия бизнесмен, който носталгично си припомня от къде е тръгнал и с това проваля сделката на живота си. Вече дори не помня дали първия път ми се е сторило, че е възможно тези хора да съществуват. Днес вече е ясно, че нищо подобно на угризения, морал или разкаяние не вирее у нас – нито в политиката, нито в бизнеса.
Най-хубавото на това представление си остава неговата искреност и почти свръхестественото умение на Димитър Живков да разказва за хора цинични и необразовани без нито една нецензурна дума. Движенията му са като балет, репликите му до една са идеално премерени. Гледала съм и следващите му опити на полето на моноспектакъла, но този си остава абсолютно най-добрия. Надявам се „Живак“ да се окаже с потенциал да живее дълго, както загатва името му. Аз с удоволствие някой ден ще го гледам отново.
Comentarios