Елица Павлович
Instagram: @elitzapavlovitch
Обичам Харуки Мураками заради романите му. Всъщност вероятно точно това ще кажат почти всички негови читатели, омагьосани от дебелите му книги, пълни с мистика, музика, котки и тъга.
Книгата с разкази на Мураками „Първо лице единствено число“ е нещо като обратното на романите му. Това е малка книжка – и не само по броя на разказите, те са само осем, тя е малка и по обем, красиво оформена от художника Стефан Касъров, с интересни графични елементи между страниците, които едновременно приличат на грамофонни плочи – защото музиката е голяма част от книгата – но също така са със стилизирано лице на маймуна, което също препраща към един от разказите.
Може много лесно да се обясни за какво се разказва във всеки един от осемте разказа – за нищо. Може би само в „Изповедта на един маймунек от Шинагава“ има нещо като история и то защото въпросният маймунек разказва за живота си. Този разказ има и най-мистичен финал и е като роман на Мураками в миниатюра. Останалите разкази са уловени мигове от живота, напълно случайни и абсолютно незначителни. Сладкодумно и леко, както пише обикновено, небрежно и някак доверително, Мураками разказва за толкова обикновени неща като едно момиче, което върви по коридора и носи с трепет плоча на Бийтълс. Образът му става център на една история, която не може да се разкаже, защото най-важното в нея е именно момичето, обвито като в кехлибар в емоциите, които носи – вълнението, младостта, устрема, копнежа – и всичко това би могло да отмине напълно незабелязано.
Опитвах се да си обясня кое е провокирало Мураками да избере именно тези моменти от живота на заобикалящия го свят и ли проблясъци на въображението – за писателя предполагам двете са така или иначе идентични. За себе си намерих отговор. В литературата има достатъчно прекрасни образци на произведения, които съхраняват за вечността образите на случайни, дори безинтересни хора и дават валидност на живота им – такива са всички книги на Патрик Модиано, на В.Г.Зебалд или романът на Пол Остър за баща му. В разказите си Мураками съхранява случайни, дори безинтересни моменти от живота, които иначе биха отминали напълно незабелязано. Той им придава валидност, обгръща ги със смисъл през свързаността им с една по-голяма цялост на човешкото съществуване, което погледнато от определен ъгъл може би и като цяло няма кой знае колко голям смисъл.
Меланхолична и странна, това е книжка само за „муракамофили“ – с музиката, с бейзбола, с почудата от остаряването и неумолимо изтичащото време и с погледа от трето лице – на читателя – към странния свят на Мураками. Романите му си остават много по-велики, но това е разбира се оценка от първо лице, единствено число.
Comments